— Ако са я убили по някакъв начин, не мислиш ли, че щяха да проявят достатъчно здрав разум, за да осъзнаят, че тя ще се озове тук и ще разберем какво е яла? — пита Колин и си записва теглото на дробовете.
— Не всички са толкова умни, особено ако тя наистина е яла между пет и половина й шест сутринта, когато поднасят закуската в „Браво“. — Поставям етикет на кутията за токсикологията. — Предположението може да е било, че храната е била смляна по времето на смъртта й. И при нормални обстоятелства щеше да бъде.
— Има леко запушване и оток — съобщава ми Колин, докато разрязва дроба. — Увеличение на алвеолните капиляри, пенеста розова течност в алвеолните пространства. Типично за респираторен блокаж.
— Типично и за сърдечен блокаж. Но нейното сърце е в учудващо добро състояние — отбелязвам и започвам да режа парчета от сърцето й на голямата дъска. — Изглежда малко бледо. Няма белези. Клапите, сърдечните връзки и папиларните мускули са без промяна — диктувам, докато режа. — Дебелината на вентрикуларната стена и диаметрите на камерите са нормални. Няма увреждания на миокарда.
— Определено не бих се сетил — усмихва се Колин, отново избърсва ръцете си и записва всичко. — Нищо, което да ни накара да мислим за инфаркт. Всички пътища водят към токсикологията.
— Не виждам нищо, което да говори за инфаркт. Можеш да провериш за хистологични следи — теорията, че сърдечните миоцити се разделят след инфаркт. Но ако не видя анатомични белези, винаги съм скептично настроена. А не виждам абсолютно нищо. Аортата има минимална атеросклероза — казвам и виждам, че вратите на залата се отварят. — Абсолютно нищо не показва, че е умряла от нещо, свързано със сърцето.
Чувам познати гласове, когато Джордж влиза вътре. Разпознавам спокойния баритон на Бентън и настроението ми се оправя при вида му. Облечен е в измачкан бежов панталон и зелена фланелка — слаб, стегнат и хубав. Сребристата му коса е пригладена назад, вероятно се е изпотил в буса без климатик. Няма значение, че сме в зала за аутопсии, която мирише на смърт, нито че престилката и ръкавиците ми са окървавени, а Катлийн Лоулър лежи с разрязано тяло и органите й са в кофа под масата.
Радвам се да видя Бентън, но причината да искам да е толкова близо не е присъствието ни в моргата по време на аутопсия. После се появява и Луси — слаба и елегантна, с черен авиаторски костюм. Рижата й коса е пусната, пада по раменете й и проблясва в златисто на светлината на лампите. И двамата остават там, където са — в другия край на залата.
— Трябва да останете там — казвам им за всеки случай и усещам по поведението на Бентън, че нещо не е наред. — Не знаем от какво е пострадала, но отравянето е на първо място в списъка ни. Къде е Марино?
— Не искаше да влезе. Вероятно по същата причина, поради която не искаш ние да се приближим — отговаря Бентън.
Да, със сигурност нещо не е наред.
Разбирам по лицето му и напрегнатата му поза. Очите му са приковани в моите и изглежда леко раздразнен, както е винаги, когато е много разтревожен.
— Дон Кинкейд е в кома — съобщава ми той.
В главата ми зазвучават тревожни камбани.
— Разбрах, когато кацнахме. Казват, че мозъкът й е вече мъртъв, но не са напълно сигурни. Знаеш как е. Никога не са сигурни, дори когато са. И независимо каква е причината, е доста подозрителна — добавя той.
Представям си лицето на Джейми Бъргър снощи, точно преди да си тръгна от апартамента й. Изглеждаше сънлива, а зениците й бяха разширени.
— Но всичко показва, че мозъкът й е останал без кислород прекалено дълго — продължава Бентън, а аз чувам затруднения и завален говор на Джейми от снощи. — Когато влезли в килията й, вече не дишала. Запазили я жива, но всъщност вече е мъртва.
Спомням си плика с храна, която занесох в апартамента на Джейми — даде ми я непознат човек, а аз я приех, без да мисля.
— Мислех, че е добре. Само астматичен пристъп — казвам.
— Тогава информацията беше ограничена, а и е поверителна — прекъсва ме Бентън. — Първата хипотеза била астматичен пристъп, но симптомите й бързо се засилили. Хората от персонала в „Бътлър“ й направили инжекция с епинефрин, защото подозирали, че има алергичен пристъп, но нещата не се подобрили. Не можела да говори и да диша. Смятат, че може би е била отровена.
Припомням си жената с каската, която подпираше колелото си на уличната лампа.
— Никой не може да си представи как е успяла да се добере до нещо отровно в „Бътлър“ — продължава Бентън.
Непознатата жена ми подаде плика със суши и си спомням смътно, че нещо ми се стори странно, но не му обърнах внимание, защото вчера много неща ми се струваха странни. Всичко, което се случи от мига, когато Бентън ме закара до летището в Бостън, до края на вечерта. Припомням си внимателно всичко. Джейми се прибра в апартамента си, след като с Марино бяхме говорили повече от час. Като че ли не беше сигурна, че е поръчала суши, но аз не се усъмних в нищо.