Оставям скалпела.
— Някой говорил ли е с Джейми днес? Защото аз не съм, а и не е звъняла тук.
Никой не отговаря.
— Трябваше да дойде в лабораторията. Оставих й съобщение, но тя не ми се обади — казвам, докато свалям престилката и шапката си. — Ами Марино? Някой знае ли дали е говорил с нея? Щеше да й се обажда.
— Опита се да й звънне, докато идвахме насам, но не му отговори — казва Луси и погледът й показва, че разбира защо питам.
Хвърлям мръсните дрехи в боклука и свалям ръкавиците.
— Обади се на 911 и се опитай да откриеш Сами Чанг. Кажи му къде да се срещне с нас — казвам на Колин. — Да изпратят линейка — добавям и му давам адреса.
25
Две патрулни коли и белият джип на Сами Чанг са паркирани пред осеметажната тухлена кооперация, но няма проблясващи полицейски лампи, нито следи от трагедия или бедствие. Не чувам сирени — само звука от двигателя на буса и новите му чистачки. Вътре е горещо и задушно, прозорците са затворени, а дъждът е адски силен и се чувствам, все едно съм в кола, която минава през автомивка. Трещят гръмотевици, а старият град е потънал в мъгла.
Чанг и двамата полицаи са се скрили от дъжда под навеса на кооперацията, пред същата врата, която се отвори вчера пред мен, когато жената с колелото се появи като фантом от нищото. С Луси, Бентън и Марино изскачаме от буса. Оглеждам се наоколо за линейка, но не виждам и не чувам такава. Не съм доволна, защото настоявах. Исках спасителен екип за всеки случай. За да спестим време, ако въобще е останало време, а и какво да се спасява. Дъждът плющи по тухлената пътека. Звучи като въодушевено ръкопляскане.
— Полиция! Има ли някой? Полиция! — извиква един от полицаите и натиска бутона на домофона. — Не отговаря.
Той отстъпва назад и се оглежда.
— Трябва да открием друг вход — добавя той и поглежда тъмното небе и плътната завеса от дъжд. — И както винаги, си забравих дъждобрана в колата.
— Няма да продължи дълго. Ще е спрял, когато пак излезем навън — обажда се другото ченге.
— Е, надявам се поне да няма градушка. Едната ми кола вече е съсипана. Изглежда, сякаш са я удряли с остро дамско токче.
— Какво прави тук прокурорка от Ню Йорк? На почивка ли е? В тази кооперация има доста постоянни жители, но заминават през лятото и дават жилищата си под наем. Тя с краткосрочен договор ли е?
— Някой повика ли линейка? — питам високо. Вятърът разлюлява гигантските дъбове, а мъхът по тях се мята като мръсни парцали. — Добре е линейката да е тук — добавям.
Двамата полицаи и Чанг наблюдават как се приближаваме към тях със скоростта на бурята, която вече е почти над нас.
— Чудя се дали тук има офис, който се дава под наем — обажда се един от полицаите. — Те ще имат ключ.
— Не мисля, че в тази кооперация има подобен офис.
— В повечето стари сгради няма — намесва се Чанг.
— Можем да опитаме при някои от съседите…
Марино си проправя път към вратата, като едва не избутва ченгетата, и изважда ключ.
— Хей, по-спокойно! Ти пък кой си?
Разсеяно осъзнавам, че Чанг обяснява кои сме и защо сме тук. Марино отключва вратата. Аз приглаждам мократа си коса и дочувам: „… ФБР… Бостън… главен съдебен лекар… доктор Дънгейт…“. Отправяме се към асансьора. Луси върви плътно зад мен, ръката й е на гърба ми. Усещам какво се крие в докосването й. Чувствам отчаянието и страха й. Притискаше се към мен по същия начин, когато беше малка и се страхуваше да се отдели от мен в тълпата, да не би да я изоставя.
Казах й, че всичко ще е наред, но не го вярвам. Напомням й, че все още не знаем нищо, но не храня надежди. Джейми не отговаря на мобилния си, нито на домашния телефон, на имейлите и съобщенията си. Не сме я чували, откакто с Марино си тръгнахме към един сутринта. Но пък може и да има логично обяснение. Уверявам я, че макар да вземаме всички предпазни мерки, не е нужно да предполагаме най-лошото.
Но аз вече съм приела най-лошото. Чувството ми е болезнено познато като стар приятел, мрачен другар, който ме съпътства като потискащ припев през целия ми живот. А реакцията ми е зловещо предчувствие за нещо, настаняващо се тежко в тъмнината, в бездънната черна бездна. Така се чувствам точно преди да вляза някъде, където смъртта ме очаква тихо и спокойно. Не знам какво се върти в главата на Луси. Не е същото предчувствие като моето, а нещо объркващо, противоречиво и опасно.