- Ти ми показа пътя. След онова градче, как му беше името?
- Ейвърсток? - промърмори Темпъл.
Берми примижа сконфузен:
- Вършил съм неща, които не са за гордост, но това там? Най-обикновено клане. Коска ме прати да те търся, след като ти си тръгна.
- Ами?
- Каза, че си бил най-важният човек в цялата проклета дружина. След него, разбира се. След два дни езда се натъкнах на задруга, тръгнала на запад да търси злато. Половината хора бяха от Пуранти, от родния ми град, представяш ли си! Все едно Бог ми даваше знак!
- Почти.
- Зарязах Дружината на Шибания среден пръст и тръгнах с тях.
- И си оставил Коска далеч зад себе си. - Темпъл беше като опиянен от поредния успех в надхитрянето на смъртта. - Далеч, далеч зад себе си.
- Ти какво, сега дърводелец ли си?
- Просто начин да си изплатя дълговете.
- Майната им на дълговете ти, братко. Ние се връщаме обратно по хълмовете. Взехме парцел на един поток, Кафява вода. Хората там пресяват цели буци злато от тинята! - Той плесна Темпъл по рамото. - Ела с нас! Винаги ще се намери място за дърводелец с чувство за хумор. Имаме бунгало, но иска малко работа.
Темпъл преглътна тежко. Колко пъти по време на пътуването задавен от прахоляка зад стадото на Бъкхорм или със зачервени от подигравките на Шай уши бе мечтал за точно такова предложение? Лекият път отново се разстилаше току пред зажаднелите му да стъпят на него крака.
- Кога тръгвате?
- След пет дни, може би шест.
- И какво трябва да си носи човек?
- Само прилични дрехи и лопата, имаме всичко останало.
Темпъл се вгледа в лицето на Берми в търсене на уловка, но такава
нямаше. Може би все пак имаше Бог.
- Наистина ли е толкова просто?
Берми се засмя:
- Обикновено ти си този, който усложнява нещата. Това е нова, неп-роучена земя, приятелю. Земя на възможности. Задържа ли те нещо тук?
- Не, предполагам. - Темпъл вдигна поглед към масивния силует на Лам върху гредата от конструкцията на магазина на Маджуд. - Само дългове.
Остарели новини
- Търся две деца.
Каменни, безизразни физиономии.
- Казват се Роу и Пит.
Тъжно клатене на глави.
- Тя е на десет, а той - на шест. Не, на седем. Вече е на седем.
Състрадателно мърморене.
- Бяха отвлечени от мъж на име Грега Кантлис.
Уплаха в очите и вратата се затръшва в лицето й.
Трябваше да си признае, че започваше да й писва от всичко това. Подметките й се бяха протрили от трамбоване по кривата главна улица, която с всеки следващ ден ставаше все по-дълга и по-крива: от равнината се изсипваше все повече народ, опъваха палатки върху всяко свободно парче кална земя, сбутваха нови бараки в пролуките между съществуващите или просто зарязваха фургоните си отстрани. Раменете й бяха насинени от бутане в тълпата, краката я боляха от катеренето по стръмните склонове, за да говори с хората в схлупените бараки, накацали по тях. Гърлото й беше пресипнало от повтаряне на все същите въпроси из ко-марджийски зали, пушални за хъск и пивници - толкова много, че вече едва ги различаваше една от друга. Отскоро имаше не една, в която не я пускаха повече. Тормозела клиентите, така казаха. Може би бяха прави. Може би и Лам беше прав, като просто си седеше и чакаше Кантлис сам да дойде при него, но Шай не беше от хората, дето ги бива в чакането. Кръвта на дух в жилите ти, това е, би казала майка й. От друга страна, майка й също не беше от онези, дето могат да чакат.
- Гледай ти, Шай Саут.
- Как я караш, Хеджес? - поздрави Шай, въпреки че й беше достатъчен само поглед, за да се досети за отговора. Той по принцип нямаше вид на преуспял в живота, но по пътя насам в погледа му поне имаше искрица надежда. Сега тя беше угаснала, оставяйки го опърпан, посърнал и потънал в сивота. Крийз не беше място, където виреят мечти и избуяват надежди. Всъщност според нея тук май нищо не вирееше. - Мислех, че търсиш работа.
- Не можах да намеря нищо. Не и за човек с крак като този. Не би предположила, че водих атаката при Осранг, нали? - Прав беше, Шай не би предположила, но понеже го беше споменавал и преди, просто замълча. - Ти още ли търсиш родата си?
- Така ще е, докато ги открия. Чувал ли си нещо?
- Ти си първият човек, с когото разменям повече от две думи на кръст от седмица насам. Не би повярвала, че водих атаката, а? Не би си и помислила. - Настъпи неловко мълчание в очакване на неизбежното. И то не се забави. - Да ти се намира някоя и друга пара?
- Имам нещо. - Тя бръкна в джоба си, подаде му няколкото монети, които преди малко бе взела от Темпъл, и продължи нататък. Така де, никой не обича да се навърта около провала, нали? В случай че се окаже прилепчив.