- Дойдох с баща ми. Нещо като баща.
- Как е възможно някой да ти е нещо като баща?
- Той успява.
- А на тези, дето ги търсиш, и на тях ли е нещо като баща?
- Да, на тях също.
- Не трябва ли тогава да е с теб и да ти помага да ги търсиш?
- Прави го. По негов си начин. В момента строи къща от другата страна на улицата.
- Онази новата, дето видях, че вдигат?
- Работилницата на Маджуд и Кърнсбик.
- Добра постройка. А това е рядкост тук. Не разбирам обаче с какво това ще му помогне да намери малките.
- Разчита, че друг ще му помогне.
- Кой?
Шай не беше от хората, които разкриват картите си просто ей така, но нещо в държанието му й подсказа, че може да е открита с него:
- Кмета.
Мъжът пое шумно дъх през стиснатите си зъби:
- Аз по-скоро бих пъхнал топките си в устата на змия, отколкото да се доверя на тази жена.
- Така си е, тази нейна усмивка е прекалено лъчезарна.
- Да нямаш вяра на човек, който не използва истинското си име, това знам аз.
- Ти още не си ми казал твоето.
Едрият мъж въздъхна тежко:
- Надявах се, че няма да се наложи. Хората почват да ме гледат с друго око, като го чуят.
- Да не е от онези, смешните, а? Зардник например?
- Де тоз късмет. Да кажем просто, че името ми не разсмива никого. Няма да повярваш колко пот хвърлих да го направя още по-голямо. Години наред. И сега няма излизане от сянката му. Сам си ги изковах тия окови, няма спор.
- Май важи за всички ни.
- Вероятно си права. - Той спря и й подаде ръка. Нейната изгледаше като детска ръчичка в топлата му шепа, когато я стисна. - Казвам се...
- Глама Златния!
Шай видя лицето му да потръпва и раменете му да провисват още повече, докато се обръщаше назад. Зад него на улицата стоеше младеж. Беше едър, с белег през двете устни и опърпано палто. Поклащаше се леко и Шай се досети, че явно беше пил доста. За кураж сигурно, въпреки че в Крийз човек не се нуждаеше от специална причина да пие. Той насочи един потреперващ показалец към двамата, а другата му ръка се спусна към дръжката на голям нож на колана му.
- Ти си тоя, дето убил Стоклинг Мечката, а? - ухили се подигравателно младежът. - Дето спечелил всичките тия боеве? - Той се изплю току пред краката на едрия. - Не ми изглеждаш нещо особено!
- Ами, не съм нищо особено - отвърна тихо едрият.
Младият мъж примига озадачено.
- Е, сега аз те предизвиквам, копеле!
- И какво, ако това хич не ме интересува?
Онзи огледа намръщен хората по верандите, които бяха спрели кой каквото вършеше и бяха вперили погледи към него. Завъртя език из устата си, явно разколебан какво да прави оттук нататък. После погледът му спря на Шай и това му даде идея:
- А коя е кучката? Да не е шибаната ти.
- Не ме карай да те убивам, момче. - Нямаше заплаха в тона на Златния. Молба по-скоро, защото в погледа му се четеше само тъга.
Пръстите на младежа се поколебаха над дръжката на ножа, през лицето му премина тръпка, после пребледня. Проклет банкер е бутилката, лесно дава назаем кураж, но не се забавя да си поиска обратно дължимото. Той отстъпи заднешком и пак се изплю на земята:
- Не си струва, мамка му - викна сърдито.
- Така е, не си струва. - Златния изпрати с поглед оттеглящия се младеж, после се обърна и забърза напред.
Чуха се няколко въздишки на облекчение, тук-там някой сви рамене и глъчката на улицата постепенно се усили.
Шай преглътна тежко. Устата й бе пресъхнала:
- Ти си Глама Златния?
Той кимна бавно, после добави:
-Но знам много добре, че не е останало много „златно“ в мен. -Разтри длани, докато гледаше назад към изчезващия в тълпата младеж, и Шай видя, че ръцете му трепереха. - Голяма напаст е славата. Голяма напаст.
- Ти си този, който ще се бие за Папа Ринг в предстоящия бой?
- Аз съм този. Да ти кажа обаче, надявам се да не се стига до там. Чувам, че Кмета няма човек, който да се бие за нея. - Светлите му очи се присвиха. - Защо, ти какво си чула?
- Нищо - отвърна Шай. Опита с всички сили да се усмихне непринудено и се провали успешно. - Абсолютно нищо.
Ще се лее кръв
Беше точно преди зазоряване. Утрото беше ведро и мразовито, а калта - покрита с коричка скреж. Повечето газени фенери по прозорците бяха угасени, а факлите, осветяващи табелите, бяха догорели и небето беше осеяно със звезди. Стотици, хиляди искрящи като скъпоценни камъни звезди. Виещи се на спирали, пръснати и скупчени, подредени в блещукащи съзвездия. Студът щипеше бузите на Темпъл. Той отвори уста и вдигна лице към небето. Завъртя се, после пак и пак, чак докато не му се зави свят, опиянен от цялата тази красота. Странно как досега не ги беше забелязал. Може би защото очите му бяха все в земята.