- Безсъмнено.
- Ще види той! Всички ще видят! Най-добрата ми роля е все още пред мен!
- Да, да, ще им дадеш да се разберат, но на сутринта може би. Има други странноприемници.
- Нямам пукната пара! Продадох фургона си, реквизита си. Заложих костюмите си! - Лестек се свлече на колене в калта. - Нямам нищо освен парцалите на гърба си!
Темпъл въздъхна дълбоко и пак вдигна очи към осеяното със звезди небе. Очевидно му бе отреден нелек път. Странно, мисълта за това го зарадва. Протегна ръка и вдигна възрастния мъж от земята.
- Имам палатка. Достатъчно голяма за двама, ако нямаш нищо против хъркането ми.
Лестек го зяпна и се олюля:
- Не заслужавам такава милост.
- Нито пък аз - сви рамене Темпъл.
- Момчето ми - промълви актьорът, разпери ръце и очите му се наляха със сълзи.
После повърна върху ризата на Темпъл.
Шай смръщи чело. Беше повече от убедена, че Темпъл ще яхне онзи товарен кон, ще стъпче под копитата наивното й доверие и тя повече няма и да чуе за него. Вместо това обаче той даде лопата на един тип и му помаха за довиждане. А после довлече някакъв омърлян дърт пияница до недовършената къща на Маджуд. Някои хора са истинска загадка, спор няма.
Напоследък често будуваше нощем. Гледаше улицата. Надяваше се може би, че ще види Кантлис да пристига на кон в града - не че имаше някаква представа как изглежда. А може би си мислеше, че ще зърне Роу и Пит, макар че не беше сигурна, че ще ги познае след толкова време. През повечето нощи обаче просто будуваше и чоплеше всякакви тревоги. За брат си и сестра си, за Лам и предстоящия бой. А също за неща и места, които предпочиташе отдавна да е забравила.
Джег, с нахлупена над очите шапка, повтаря ли, повтаря: „Да попуша, дай да попуша, а?“. Дод, невярващ на очите си, че го е пронизала със стрела. И онзи банкер също, усмихнат и така учтив - „Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза“, - все едно беше достопочтена дама, дошла за заем, а не разбойница, която го убива за едното нищо. Също момичето, което обесиха вместо нея, чието име дори не знаеше. Висеше там, с табела, окачена на извитата шия, и изцъклени очи, които сякаш казваха „защо аз, а не ти?“. Толкова време оттогава, а Шай все още не знаеше отговора.
През тези точещи се мудно часове главата й се пълнеше със съмнения като пробита лодка с блатна вода. Потъваше, потъваше въпреки отчаяните си опити да се спаси. В мислите й Лам вече беше мъртъв, а Роу и Пит гниеха някъде в пустошта. Чувстваше се като долен предател, че го мисли още преди да се е случило, но загнезди ли ти се мисъл в главата, как я вадиш оттам?
Смъртта е единственото сигурно нещо на този свят. Единствен факт насред вероятности, шансове, залози и възможности. Лийф, синовете на Бъкхорм и кой знае колко духове в равнината. Мъже в сбивания и побо-ища в Крийз, хора, обесени с мижави доказателства, хора, покосени от треска или погубени в глупави идиотски злополуки, като онзи коняр вчера, ритнат в главата от коня на брат си, или обущаря, когото намериха удавен в канавката. Смъртта крачи сред хората и рано или късно ще почука на всяка врата.
Чу се тропот на копита и Шай изпъна шия да огледа улицата. Видя проблясъци на факли, хора, отдръпващи се по верандите, за да се предпазят от пръските кал, вдигнати от дузина ездачи. Обърна се и погледна към Лам - увит в одеялото си, нашарено от сенки по гънките. Успя да зърне едното му ухо, това с липсващото парче от него. И чу дишането му, бавно и тихо.
- Буден ли си?
Той пое дълбоко дъх:
- Сега съм.
Ездачите привързваха конете си пред „Храма на зара“ и подскачащата светлина от факлите освети обрулените им от ветрове и побоища лица. Никакви Роу и Пит, нито пък Кантлис.
- Още главорези пристигат при Кмета.
- Главорези да искаш наоколо - изграчи Лам. - Не ти трябва четец на руни да се досетиш, че ще се лее кръв.
Чу се още конски тропот надолу по улицата, откъслечен смях, женски вик и след това отново стана тихо. От амфитеатъра се понесе тихо тупкане на чукове - постоянното напомняне за предстоящия голям спектакъл.
- И какво, ако Кантлис въобще не се появи? - попита Шай. - Как тогава ще намерим Роу и Пит?
Лам се надигна бавно, седна и зарови пръсти в посивялата си коса:
- Просто продължаваме да търсим.
- Ами ако... - При все всичкото това време, прекарано в мисли, не бе посмяла да прекрачи границата и да го каже на глас. Досега. - Ами ако са мъртви?
- Продължаваме да търсим, докато не сме сигурни.
- А какво, ако са умрели някъде из равнината и ние така и не разберем какво е станало с тях? С всеки следващ месец става все по-малко вероятно да разберем, нали така? И по-вероятно да не ги открием. - Гласът й започна да се извисява, но тя не успя да го укроти и той продължи да се извива нагоре, все по-писклив и по-див. - Сега може да са навсякъде, нали така, без значение живи или мъртви? Как се намират две деца в тая дива пустош? Кога е време да спрем да търсим, това ми е мисълта? Кога можем да спрем?