Темпъл примига учудено при вида на сребърната монета от пет марки в шепата си:
- Нима?
-Естествено! Е, може би не в парично измерение, не и незабавно, но под формата на добронамереност и приятелство - винаги. А те нямат цена!
- Нямат ли? Имам предвид. ти смяташ така?
- Разбира се! Къде е партньорът ми, Маджуд? Къде е този кораво-сърдечен дърт скъперник?
- Не мисля, че очаква пристигането ти.
- Аз самият не го очаквах! Но как да стои човек в Адуа, когато. това - Кърнсбик разтвори ръце пред гъмжилото и шумотевицата на вонящия Крийз, - всичко това се случва без мен. Освен това имам блестяща идея, която трябва да обсъдя с него. Парата сега е голямата новост!
- Така ли?
- Демонстрацията на новия бутален апарат на Сибгард, който работи на въглища, направо разбуни духовете на инженерното общество!
- На кого. какво?
Кърнсбик повдигна очила към широкото си чело и примижа към хълмовете зад града:
- Първите минни проучвания са обещаващи. Подозирам, че златото в тези планини ще се окаже черно, момчето ми! Черно като. - Той замлъкна, вторачен в стълбите на магазина. - Не може да. възможно ли е. - Намести отново очилата си и ченето му увисна. - Знаменитият Йосиф Лестек?
Актьорът, увит в одеяло и с набола няколкодневна сива брада, замига насреща му:
- Ами да.
- Скъпи ми господине! - Кърнсбик се завтече към стълбите, подхвърли мимоходом монета на един от синовете на Бъкхорм, който почти изпусна чука си от изненада, сграбчи ръката на актьора и я разтресе със сила, на която всеки буталов апарат можеше само да завиди. - Чест е да се запозная с вас, господине, истинска чест! Превъплъщението ви в Ба-яз в едно от представленията в Адуа ме разтърси из основи. Останах без дъх!
- Ласкаете ме - смотолеви Лестек, докато така неочаквано вежливият партньор на Маджуд го повеждаше обратно към вратата на магазина. - Но съм убеден, че най-добрата ми роля е още пред мен...
Темпъл продължи да мига на парцали от улицата. Кърнсбик не беше това, което бе очаквал. От друга страна, кое в този живот беше точно такова, както го бе очаквал? Отстъпи отново назад и се загледа със задоволство във фасадата, когато за пореден път едва не падна по очи от ново шляпване по рамото.
Този път, определено ядосан, той се извърна рязко към Шай:
- Ще си получиш парите, кръвопийца такава.
Пред него стоеше чудовищно голям тип с миниатюрно личице в средата на огромна плешива глава.
- Кмета. иска. да говори. с теб - изрече бавно той, като второстепенен актьор, неспособен да запамети повече от една реплика накуп.
В това време Темпъл вече прехвърляше наум всички причини, поради които някой с властта на Кмета може да иска смъртта му.
- Сигурен ли си, че става дума за мен? - Мъжът кимна. Темпъл преглътна тежко. - Каза ли защо?
- Не каза. Не питах.
- Ами ако предпочета да си остана тук?
Миниатюрното личице се сгърчи от непосилните, почти болезнени усилия, които му костваха обмислянето на подобна ситуация.
- Тя не каза. да има такава. възможност.
Темпъл се озърна, но не видя помощ отникъде, а и Кмета беше от хората, от които не можеш се отърва просто ей така. Щом иска да говори с него, рано или късно ще постигне своето. Вдигна рамене, за пореден път напълно безпомощен като понесено от вятъра на съдбата сухо листо, и се остави в Божиите ръце. По причини, известни само нему, напоследък определено откликваше на молитвите му.
Кмета го гледа замислена иззад бюрото си в продължение на цяла вечност.
Хората с високо мнение за себе си със сигурност се наслаждаваха на подобна проява на внимание, прехвърляйки наум всички онези прелести и добродетели, от които наблюдателят им остава като зашеметен. За Тем-пъл това беше същинско мъчение. В настоятелния изучаващ поглед на Кмета видя всичките си недостатъци и саморазочарования и се размърда нервно на стола, молейки се за скорошно избавление.
- Изключително съм поласкан от поканата ви, ваше... Кмет... ство -смотолеви накрая, неспособен да понесе повече тягостното мълчание, -но.
- Защо съм тук?
Старецът до прозореца, чието присъствие до момента бе пълна загадка за Темпъл, се изкиска дрезгаво:
- Ювенс и брат му Бедеш спориха по този въпрос в продължение на седем години и колкото повече спориха, толкова повече се отдалечаваха от отговора. Аз съм Закаръс. - Той се наведе и протегна чепата длан с криви пръсти и чернилка под ноктите.
- Като магуса? - попита Темпъл и внимателно я пое в своята.
- Точно като него. - Старецът задържа ръката му, обърна я и опипа с пръст подутината на средния пръст, все още ясно видима, въпреки че не беше пипвал писалка от седмици. - Човек на писмото - каза той и някол-кото гълъба, накацали по перваза на прозореца, едновременно подскочиха и запляскаха с криле.