- Трябва ми въздух. - Шай вдигна панталона си, но не закопча колана и докато тътреше крака към прозореца, той се смъкна отново под задника й.
- Недей - изхленчи Темпъл, но това не беше достатъчно да я спре. Налагаше се да стане от леглото, а това за момента изглеждаше немислимо.
Тя дръпна рязко завесите и отвори прозореца, а Темпъл направи вял опит да засенчи очите си от безмилостната светлина.
Шай започна да тършува под другото легло, като не спираше да ругае. Когато се изправи, Темпъл не можа да повярва на очите си. Тя държеше бутилка алкохол с четвърт от съдържанието й все още в нея. Измъкна със зъби тапата и седна на леглото, събирайки кураж, все едно й предстоеше гмуркане в леденостудена вода.
-Няма да...
Шай надигна бутилката, отпи и запуши устата си с опакото на ръката. Стомахът й се сгърчи и тя се оригна, потрепери с изкривено в гримаса лице и му предложи бутилката.
- Искаш ли? - попита с пресипнал глас.
На Темпъл му се доповръща само при вида на бутилката.
- За бога, не.
- Друго не помага.
- Значи, лечението за наръгване с нож е ново наръгване?
- Веднъж почнеш ли да ръгаш, няма спиране.
Тя навлече ризата си и след като закопча няколко копчета, установи, че бяха накриво и ризата й виси отпред, отказа се и се свлече в леглото. Темпъл не беше сигурен дали някога е виждал по-изтерзан и смазан човек дори в огледалото.
Замисли се дали да не се облече. Някои от калните парцали на пода подозрително наподобяваха частите от новия му костюм, но не можеше да е сигурен. Вече за нищо не беше сигурен. Насили се да седне в леглото и спусна едва-едва крака на пода, сякаш бяха пълни с олово. Когато се убеди, че стомахът му няма да се разбунтува, вдигна глава към Шай:
- Ще ги намериш, знаеш това, нали?
- Как да знам?
- Защото никой не заслужава повече сполука от теб.
- Не знаеш какво заслужавам аз. - Тя се изтегна на лакти с потънала между кльощавите си рамене глава. - Не знаеш какво съм правила.
- Не си представям нещо по-лошо от това, което направи с мен вчера вечерта.
Тя не се засмя. Гледаше покрай него с вперени в нищото очи.
- Когато бях на седемнайсет, убих едно момче.
Темпъл преглътна тежко:
- Е, добре, може да е по-лошо.
- Избягах от фермата. Мразех я. Мразех онази кучка, майка ми. Мразех това копеле, доведения ми баща.
- Лам?
-Не, този преди него. Майка ми смени няколко. Имах глупавата идея да отворя магазин. Нещата се объркаха още от самото начало. Не исках да убивам момчето, но се изплаших и го рязнах. - Тя прокара замислено пръст под брадичката си. - Не спря да кърви.
- Заслужаваше ли си го?
- Да, предполагам. Е, получи си го, нали така? Но той имаше семейство. И те ме погнаха, а аз хукнах да бягам. Огладнях, започнах да крада. - Тя продължи да нарежда монотонно. - След време започнах да мисля, че така и така никой не ти дава шанс в този живот, че взимането на неща е къде по-лесно от създаването им. Събрах се с много пропаднали хора и успях да ги завлека още по-ниско. Започнаха грабежи, още убийства. Едни може би си го заслужаваха, други може би не. В крайна сметка, получава ли някой каквото заслужава?
Темпъл се замисли за Кадия.
- Признавам - каза той, - в това отношение Бог е голямо копеле.
- Накрая из половин Близка страна висяха афиши за залавянето ми. Дим, така ме наричаха, все едно бях някакво страшилище. Обявиха и награда за главата ми. - Устните й се извиха назад. - Хванаха някаква жена и я обесиха вместо мен. Дори не приличаше на мен, но тя умря, а аз се отървах безнаказано и дори не знам защо стана така.
В стаята настъпи тягостно мълчание. Шай надигна бутилката и отпи няколко големи глътки. Преглъщаше трудно. Изправи се задъхана, с насълзени очи. Сега беше моментът Темпъл да измънка някакво извинение и да си плюе на петите. Навремето в този момент вратата вече щеше да се затръшва зад гърба му. В края на краищата дългът му към нея беше изплатен, а това беше много повече, отколкото бе постигал при кое да е от предишните бягства. Но той осъзна, че този път не искаше да тръгва.
- Ако очакваш да споделя ниското ти мнение за себе си, боя се, че не мога да го направя. Явно си правила грешки.
- Наричаш това грешки?
- Много глупави, но да, грешки. Ти не си избрала злото сама.
- Кой въобще избира злото?
- Аз. Подай бутилката.
- Какво е това сега? - попита тя и му подхвърли бутилката. - Надпревара на кого му е по-кофти миналото?
- Да. И аз печеля. - Темпъл затвори очи и надигна бутилката. Пареше, задави се, но успя да преглътне. - След като жена ми умря, в продължение на година бях най-окаяният пияница, който можеш да си представиш.