Докато Лам се претъркулваше на земя, видя в единия му юмрук руси косми и осъзна какво беше станало - беше отскубнал половината му мустак. Тълпата избухна в смях, но Златния чуваше не техния, а онзи от миналото, който кънтеше в тронната зала на Скарлинг, докато той, изпратен в изгнание, тътреше крака към вратата.
Усети в гърдите си да се надига изпепеляващ гняв. Нададе крясък и скочи към Лам. В главата му беше останала само една мисъл - как да го разкъса на парчета с голи ръце. Улучи стареца право в лицето и го видя да полита заднешком извън кръга, разпръсквайки насядалите по първия ред като пилци. Връхлетя го с порой от удари и ругатни. Юмруците му започнаха да мятат възрастния северняк наляво-надясно като парцалена кукла. Видя ръцете му да се отпускат надолу, лицето му провисна безизразно, очите му се изцъклиха и Златния разбра, че моментът е настъпил. Засили се, замахна с всичка сила и стовари мощен удар право в брадичката на Лам.
Старецът се олюля, юмруците му се отпуснаха покрай тялото и Златния зачака коленете му да омекнат и той да се свлече на земята, където да скочи отгоре му и да го довърши.
Но Лам не падна. Направи залитащи крачка-две назад в кръга и спря. Поклащаше се с наведено надолу, потънало в сянка лице и проточила се от устата му кървава лига. Златния чу нещо през рева на тълпата. Тих, едва доловим, но непогрешим звук.
Старият северняк се смееше.
Златния не помръдна от място. Беше запъхтян, гърдите му се вдигаха и спускаха тежко. Ръцете му бяха натежали от умора. Обля го студена вълна. Не знаеше дали може да удари по-силно. Юмруците го боляха така, все едно беше блъскал ствола на дърво.
- Кой си ти? - изрева той.
Устните на Лам се разтегнаха в широка усмивка и устата му зейна зловещо като отворен гроб. Изплези почервенял език и облиза бузата си, размазвайки кръвта по нея. Вдигна лявата си ръка, разпери бавно пръсти пред лицето на Златния и той видя през дупката от липсващия среден пръст да го гледат две влажни, облещени и черни като катранени ями очи.
Тълпата замлъкна и стана зловещо тихо. Златния не изпитваше повече колебания и неувереност, те се бяха сменили с парализиращ ужас, защото вече знаеше истинското име на стария северняк.
- Мъртвите са ми свидетели - промърмори той, - не е възможно.
Но знаеше, че е. Колкото и бърз, силен или страховит да си, винаги
има някой, който е по-бърз, по-силен и по-страховит от теб, и колкото повече се биеш, толкова по-скоро ще го срещнеш. Никой не може да залъгва вечно Големия изравнител. Сега потта по лицето на Златния беше студена, огънят в гърдите му беше напълно угаснал и на негово място беше останала само пепел.
Наистина знаеше, че това е последният му бой.
- Толкова нечестно, мамка му - мърмореше Кантлис.
Толкова усилия да влачи тия мрънкащи пикльовци през Далечна страна, толкова рискове, докато ги закара на драконовите хора, платен дълг, че и лихва отгоре, а като благодарност какво? Безкрайното хленчене на Папа Ринг и поредната скапана работа за вършене. Колкото и здраво да работеше, нещата никога не ставаха както искаше.
- Няма справедливост на този свят! - кресна той и от това лицето го заболя. Докосна внимателно драскотините и от това пък го заболя ръката. Замисли се над глупостта на жените.
- След всичко, което направих за тая курва...
Онзи идиот Уорп се преструваше, че чете, когато Кантлис се появи иззад ъгъла.
- Ставай, глупако! - Жената беше в клетката, вързана и безпомощна, но го изгледа по начин, от който още повече се ядоса - спокойно, невъзмутимо, без никакъв страх, все едно си беше наумила нещо. - Какво гледаш, кучко! - кресна й той.
- Един шибан страхливец - отвърна невъзмутимо тя.
Кантлис се закова намясто, примига неразбиращо, не можеше да повярва на ушите си. Това кльощаво създание му се присмиваше? Тя, която трябваше да хленчи и проси за милост? Ако не можеш да научиш жена на уважение, като я пребиеш и вържеш, как тогава, мамка му?
- Какво? - прошепна той, целият настръхнал.
Тя се наведе напред и без да откъсва подигравателния си поглед от него, оголи зъби и с рязко вирване на брадичка се изплю през дупката в предните си зъби. Плюнката й прелетя клетката, мина през решетката и плясна на новата риза на Кантлис.
- Шибан пъзльо - каза тя.
Хокането от Папа Ринг е едно, но това е съвсем друга работа.
- Отвори клетката! - изсъска озъбен Кантлис, почти задавен от ярост.
- Дадено. - Уорп се засуети с халката с ключовете. Бяха само три, но той така и не успяваше да намери верния. Кантлис я изтръгна от ръката му, заби яростно ключа в ключалката, отвори рязко вратата и ръбът й изтрещя в стената, откъртвайки парчета мазилка.