- Ама че образ е тоя - промърмори дъртакът с изкривена от презрение уста.
Момичето влезе в клетката и взе въжето, с което беше вързана.
- Повече избор никога не вреди.
- Ще го вземем с нас?
Тя клекна пред Кантлис и го дари с кървава усмивка:
- Винаги можем да го убием по-късно.
Абрам Маджуд беше силно разтревожен. Не за резултата от боя, той вече не беше тайна за никого. Тревожеше се за това, което щеше да стане след края му.
С всеки следващ удар силите на Златния го напускаха. Лицето му, или поне това, което се виждаше от него под кръвта, беше сковано от ужас. Усмивката на Лам - в стряскащ контраст с него - се разтегляше все повече и повече с всеки следващ удар, било то нанесен или получен. Налудничава, гротескна гримаса, лицето на пиян, на умопомрачен, на демон, от човека, с когото Маджуд се смя от сърце по пътя през равнината, не беше останал и помен. Физиономията му имаше толкова чудовищен вид, че при всяко негово приближаване хората от първия ред побягваха нагоре по пейките.
Положението в публиката беше достигнало грозотата на това в кръга. Маджуд не смееше да си помисли докъде се бяха качили залозите, а с тях и напрежението, но вече беше видял няколко сбивания сред публиката. Усещането за колективно умопомрачение започваше да му напомня прекалено много за битка - място, на което силно се беше надявал да не се озовава отново, - а той знаеше, че има ли битка, винаги има жертви.
С мощен удар отдясно Лам запрати Златния, залитайки назад, хвана го, преди да е паднал, пъхна показалец в устата му и с рязък замах разпра бузата му на две, като опръска с кръв най-близко стоящите около кръга.
- Майко мила - Кърнсбик беше скрил лицето си с ръце и надзърташе боязливо през пръсти.
- Трябва да тръгваме - каза Маджуд и се огледа, но не видя лесен начин за осъществяване на намерението си.
Лам беше хванал едната ръка на Златния, преплел своята в нея, и извивайки я назад, го беше свалил на колене. Той чу пронизителния вик на Златния, после острото изпукване, с което лакътят му се огъна наопаки, и видя кожата на ръката му да се издува под натиска на счупените кости в ставата.
Отнякъде долетя писък, имаше раздвижване сред публиката и Маджуд видя какво ставаше - двама ръгаха с ножове трети. Изведнъж небето се озари в оранжево от надигналата се огнена топка, толкова ярка, че почти можеше да почувства топлината й. В следващия миг гръмотевичен трясък разтърси амфитеатъра и хората се хвърлиха ужасени по очи, прикривайки глави с ръце. Допреди малко кръвожадните им крясъци се смениха с писъци на изненада.
Някакъв мъж запреплита крака и стиснал с две ръце корема си, залитна в кръга и падна почти до Лам, който в този момент продължаваше да размазва физиономията на Златния. От страната на Папа Ринг над главната улица се извисиха огромни пламъци. Някакъв човек, само на крачка-две от Маджуд, бе ударен по главата от летяща отломка и се строполи на място.
- Експлодиращ прах - промърмори Кърнсбик. Стъклата на очилата му грееха от отразените в тях пламъци.
Маджуд го сграбчи за ръката и го помъкна след себе си. През плетеницата от човешки тела зърна широката усмивка на Лам, обагрена в жълто от огъня на една от факлите. Беше хванал някакъв нещастник за врата и блъскаше ритмично главата му в една от колоните - фрас, фрас, фрас, -а черното петно на камъка ставаше все по-голямо. Маджуд подозираше, че злощастната му жертва беше Камлинг. Явно времето за съдийство в този бой отдавна беше отминало.
- Оле, майко - мърмореше Кърнсбик, - оле, майко.
Маджуд изтегли сабята си. Същата, която получи от генерал Мал-загурт като благодарност за това, че беше спасил живота му. Мразеше проклетото парче стомана, но сега се радваше, че го беше взел. Човешката изобретателност все още не беше измислила по-добро средство, с което да накараш човек да се разкара от пътя ти, от парче добре наточената стомана.
Само за секунди вълнението на публиката се беше сменило с паника. От другата страна на кръга новопостроената трибуна започваше да се накланя заплашително под напора на нетърпеливите да я напуснат хора, които се блъскаха и газеха в бързината. Цялата конструкция се лашна настрани с протяжно скърцане, пропадна, подпорните греди се пречупиха като кибритени клечки и хората се запремятаха през зле скованите парапети и изчезваха в тъмнината отдолу.
Маджуд помъкна Кърнсбик през цялото това безумие, пренебрегвайки боя, ранените и една подпряна на лакът жена, вторачена в изскочилата от счупения й крак кост. Беше настъпило времето, в което всеки беше сам за себе си. С малко късмет и за този до тях, но останалите трябваше да разчитат на Божията милост.