- всички увисваха еднакво. С това станаха единайсет. Папа Ринг, девет от най-приближените му главорези и жената, която отговаряше за курвите му. От тълпата се чуха половинчато скандиране и ръкопляскане по-скоро по навик, отколкото от ентусиазъм. Събитията от миналата вечер бяха успели да утолят жаждата за кръв дори на град като Крийз.
- Ето го края на всичко това - прошепна Кмета.
- И на много други неща - добави Темпъл. Една от древните колони, между които беше стоял Белият дом, беше паднала от горещината на пожара. Втората все още стърчеше някак унило и самотно насред пепелището, гола, напукана и почерняла от сажди - руините на настоящето лежаха на почерняла камара в подножието на тези от миналото. Повече от половината постройки от страната на Папа Ринг бяха сполетени от същата участ. От мешавицата от бараки и колиби бяха останали само зеещи празнини и камари овъглено дърво, сред които вече бяха плъзнали маро-дери.
- Ще застроим наново - каза Кмета. - Това ще направим. Готов ли е договорът?
- Почти - едва намери сили да отвърне Темпъл.
- Чудесно. Това парче хартия може да спаси много човешки живот.
- Виждам, че спасяването на човешкия живот е основен приоритет тук. - Не дочака отговор, обърна се и заизкачва бавно стълбите. Беше му все тая за Папа Ринг, но нямаше желание да го гледа как рита под бесилката.
С немалка част от жителите на града мъртви вследствие на насилие, пожар или обесване, с избягалите, за да се спасят, с още по-голяма част готвещи се да го направят и онези, които бяха навън, наблюдавайки развръзката на дългогодишната вражда в града, в „Храма на зара“ беше зловещо тихо и стъпките на Темпъл отекваха в опушените греди на тавана. На една от масите, под мълчаливата стража от наредените в нишите на стените брони, седяха Даб Суийт, Плачеща скала и Корлин и играеха карти.
- Не гледате обесването, а? - попита Темпъл.
Корлин го изгледа косо, без да си прави труда да извръща глава, и го дари с едно презрително сумтене. Най-вероятно беше чула историята за това как бе пробягал цялата улица чисто гол.
- Почти ме обесиха някога, там, близо до Хоуп - каза Суийт. - Разбра се, че е недоразумение, но все пак. - Възрастният скаут пъхна пръст в яката си и я разтегна. - Това ми уби всякакъв ентусиазъм за такива зрелища.
- Лош късмет - отбеляза Плачеща скала, без да откъсва очи от картите си. Държеше половината обърнати към себе си, другата - напред, и сякаш не гледаше тях, а през тях. Дали имаше предвид убития ентусиазъм на Суийт, факта, че почти е бил обесен, или обесването като цяло, тя не уточни. Не беше от хората, от които да очакваш уточнения.
- Смъртта отвън е единственото време, в което можеш да намериш малко спокойствие вътре. - Суийт люшна стола си назад и стовари един мръсен ботуш на масата. - Това място вече ми е прекалено потискащо. Скоро ще има повече пари да извеждаш хора от града, отколкото да ги довеждаш тук. Трябва просто да намеря няколко неудачници, закопнели за цивилизация, и потегляме обратно към Близка страна.
- Може би ще се присъединя към вас - каза Темпъл. Тълпа от неудачници звучеше като идеалната компания за него.
- Винаги добре дошъл. - Плачеща скала свали една карта и започна да прибира заложената купчина в средата на масата, а лицето й дори не помръдна, все едно беше загубила, а не спечелила. Суийт хвърли ядосано картите си на масата. - Двайсет години вече губя от този проклет дух, а тя още се преструва, че не знае как да играе!
Савиан и Лам стояха в ъгъла и си поделяха бутилка. Без брада и коса севернякът изглеждаше по-млад, някак още по-масивен и със сигурност - по-зъл. Изглеждаше така, сякаш се беше опитал да отсече дърво с главата си. Цялото му лице беше една огромна синина, имаше дълга, крива и зле съшита рана на едната скула, а двете му ръце бяха увити в мърляви бинтове с избили по тях кървави петна.
- Без значение - боботеше той през подутите си устни. - Длъжник съм ти.
- Май ще намеря начин да ми се отплатиш - каза Савиан. - Къде стоиш по отношение на политиката?
- В днешно време колкото мога по-далеч...
Двамата млъкнаха, когато видяха Темпъл да приближава.
- Къде е Шай? - попита той.
Лам вдигна очи - едното почти затворено от оток, а другото пълно с умора:
- Горе, в стаята на Кмета.
- Ще иска ли да ме види?
- Нея питай.
Темпъл кимна:
- Имаш и моите благодарности - каза на Савиан. - Ако искаш да ги приемеш.
- Всеки прави каквото може.
Темпъл не беше сигурен дали това беше казано с цел да го засегне. Напоследък всичко му звучеше така. Остави двамата възрастни мъже и тръгна към стълбите. Зад гърба си чу Савиан да казва: