- Говоря за бунта в Старикланд.
- Този, който наскоро свърши.
- Да, а също за следващия.
Вдигна ръка пред вратата, но спря. Нищо не го спираше да яхне коня и да напусне града. Да отиде при Берми или на място, където никой не знаеше що за неудачник е. Замисли се дали беше останало такова място на този свят. Вдигна отново ръка и почука, преди изкушението на лекия път да го е надвило.
Физиономията на Шай изглеждаше малко по-добре от тази на Лам. Беше насинена и подута, носът й беше разцепен през горната си част, имаше синини и по шията. Само при вида й го заболя. Тя не изглеждаше ядосана, че го вижда. Нито пък се радваше. Остави вратата отворена, тръгна обратно, като леко накуцваше, и примижа от болка, докато сядаше на пейката под прозореца. Босите й стъпала изглеждаха толкова бледи на фона на дъсчения под.
- Как беше обесването? - попита.
Темпъл пристъпи в стаята и затвори внимателно вратата.
- Като всяко друго.
- Така и не разбрах какво толкова му харесват хората.
- Може би гледката на нечия загуба ги кара да се чувстват като победители.
- Аз освен загуба друго не знам.
- Добре ли си?
Тя вдигна глава, но Темпъл не намери сили да я погледне в очите.
- Малко боли.
- Ядосана ли си ми? - Осъзна, че звучи като малко дете.
- Не. Просто ме боли.
- Какво можех да направя, ако бях останал?
Шай облиза напуканите си устни:
- Мисля, че просто щеше да си изпросиш смъртта.
- Именно. Вместо това хукнах да доведа помощ.
- Хукна, това си го спомням.
- Намерих Савиан.
- И Савиан намери мен. Точно навреме.
- Точно така.
- Точно така. - Тя сложи ръка на ребрата си, докато придърпваше единия ботуш, и започна бавно да го обува. - Та, предполагам, това, което искаш да кажеш, е, че ти дължа живота си. Благодаря, Темпъл. Мамка му, какъв герой си. Следващия път, като видя един гол задник да излита през прозореца, ще знам, че няма страшно, и просто ще си седя и ще чакам някой да дойде да ме спаси.
Двамата се спогледаха мълчаливо. Отвън тълпата започваше да се разотива. Темпъл се свлече на един стол.
- Срам ме е от себе си.
- Олеква ми да го чуя. Ще използвам срама ти като мехлем за раните си.
- Нямам извинение.
- При все това си мисля, че ще чуем едно.
Лицето на Темпъл се изкриви в мъчителна гримаса:
- Аз съм страхливец и това е то. Бягам от толкова отдавна, че ми е станало втора природа. Старите навици умират трудно. Колкото и да му се иска...
- Не си прави труда. - Шай изпусна дълга въздишка. - По принцип нямам високи очаквания. И право да ти кажа, ти успя да ги надминеш, когато си изплати дълга. Е, падаш малко страхливец. Че кой не е? Ти не си доблестният рицар с лъскава броня, аз не съм плаха девица и това не е приказка за деца. Прощавам ти. Можеш да си ходиш. - Тя махна вяло с опакото на надраната си ръка към вратата.
Това беше повече от прошката, на която се беше надявал, но въпреки това той осъзна, че не помръдва от стола.
- Не искам да го правя.
- Не ти казвам да скачаш отново през прозореца, използвай стълбите.
- Позволи ми да оправя нещата.
Тя го погледна изпод вежди:
- Отиваме в планината, Темпъл. Онова копеле, Кантлис, ще ни отведе до тези драконови хора. Ще се опитаме да си върнем брат ми и сестра ми и не мога да ти обещая, че ще има какво да оправяш. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще бъде трудно, студено и опасно. И че няма да има прозорци, през които да избягаш. Ще си ми толкова от полза там, колкото изгоряла кибритена клечка. И нека не се преструваме, че не е така.
- Моля те. - Темпъл пристъпи към нея. - Дай ми само още един...
- Остави ме на мира. - Тя присви насреща му очи. - Искам просто да ме оставиш на мира.
Това беше всичко? Може би трябваше да се бори, но той не беше борец по природа. Затова просто кимна, забил поглед в пода, затвори внимателно вратата зад гърба си, слезе долу и застана пред бара.
- Получи ли каквото искаше? - попита Лам.
- Не - отвърна Темпъл и изсипа една шепа монети на бара. - Каквото заслужавам. - Започна да пие.
Имаше бегла представа за глух тропот на копита, дрънчене на сбруи и викове отвън на улицата. Просто нова задруга, пристигаща в града. Свежи попълнения с предстоящите разочарования и неудачи. Но Темпъл беше прекалено зает със своите, за да обърне внимание. Беше казал на мъжа зад бара да остави бутилката.
Този път нямаше кого да вини. Не Бог, нито Коска, със сигурност не Шай. Лам се оказа прав. Където и да избягаш, ти пак си там. Проблемът на Темпъл се казваше Темпъл. Чу тежки стъпки и звън на шпори. Някой викаше за пиене, друг - за жени, но той дори не се обърна. Изсипа поредната пареща чаша в гърлото си и с насълзени очи посегна отново към бутилката.