Но както обикновено, славният командир на дружината вече не го
слушаше.
- Имам предчувствието, че в тези планини ще открием каквото търсим! - Той преметна едната си ръка през раменете на Савиан, а с другата прегърна Лам. - Лорсен - неговите бунтовници, аз - златото, а тези свестни хорица - изгубените си деца. Да вдигнем наздравица за новия съюз! - Той вдигна почти празната бутилка на Темпъл.
- Майната му на тоя съюз - изсъска през зъби Шай.
Темпъл беше напълно съгласен с нея. Но с това приключваше всичко, което имаше да каже по въпроса.
Наникъде
Роу свали верижката с драконовата люспа от шията си и я положи внимателно върху кожата. Шай казваше, че човек може да пропилее целия си живот в чакане на точния момент. Сега, по-късно, все едно.
Тя докосна бузата на Пит, от което той се размърда и се усмихна в съня си. Беше щастлив тук. Достатъчно малък, за да забрави. Тук щеше да е в безопасност, доколкото е възможно някой да е в безопасност. Нищо сигурно няма на този свят. Искаше й се да се сбогува с него, но се страхуваше, че той ще се разплаче. Затова просто взе приготвения вързоп и изчезна в тъмнината.
Студът щипеше бузите й. Падаха снежинки, но в момента, в който докосваха горещата земя, се топяха, дори мокри петна не оставяха задълго. В прозорците на някои от къщите имаше светлина. Тук прозорците нямаха нито стъкла, нито капаци. Бяха издълбани в скалите или в стените - толкова стари и загладени от времето, че Роу дори не ги различаваше едни от други. Придържаше се в сенките, а увитите й в платно стъпала не издаваха никакъв звук по древната каменна настилка. Мина покрай голямата каменна плоча, на която готвеха - гладка и лъскава от годините, обвита в пара от топящия по нея сняг.
Вратата на Дългата къща изскърца. Роу залепи гръб за грубата стена и зачака. Чу гласовете на Съвета на старейшините през прозореца. Три месеца тук и вече разбираше езика им.
- Шанка се множат в най-долните галерии. - Говореше Юто. Тя винаги призоваваше за предпазливост.
- Значи трябва да ги пропъдим оттам. - Акош. Дръзка както винаги.
- Ако изпратим достатъчно хора там, ще останат прекалено малко тук. Външноземците могат да влязат в земите ни всеки ден.
- На мястото, което наричат Бийкън, им дадохме добър урок, отказахме ги от подобни намерения.
- А може би само изострихме любопитството им.
- Веднъж пробудим ли Дракона, това вече няма да е от значение.
- На мен е отредено да взимам решенията. - Роу разпозна плътния глас на Уердинур. - Създателя не остави тук нашите предци, за да изпаднат учението и трудът му в забвение. Трябва да действаме решително. Акош, ще поведеш триста от хората ни на север. Ще прочистите галериите от шанка, за да продължи копаенето през зимата. След като се разтопят снеговете, ще се върнете.
- Тревожа се - каза Юто. - Виденията.
- Ти винаги се тревожиш...
Гласовете им заглъхнаха, когато Роу продължи напред покрай огромните матови бронзови плочи, на които бяха изписани имената - хиляди, десетки хиляди, издълбани в метала със ситни букви, чезнещи в мъглата на отминалите векове. Роу знаеше, че тази вечер на пост е Икарей, а също, че както винаги ще е пиян. Видя го седнал под арката на входа, с клюмнала на гърдите глава, с подпряно на стената до него копие и стисната между стъпалата празна бутилка. Драконовите хора в края на краищата бяха хора като всички други и като всички други имаха недостатъци.
Тя хвърли последен поглед назад и се замисли колко хубаво беше това място - светещи в жълто прозорци по черната отвесна скала, тъмните издялани в камъка форми по стръмните покриви и обсипаното със звезди небе над тях. Но това място не беше неин дом. И тя нямаше да позволи да стане. Роу забърза покрай Икарей и тръгна надолу по стъпалата. И дока-то бързаше, не откъсна ръка от топлата скала отстрани. Отдясно, защото знаеше, че отляво беше дълбоката сто крачки пропаст.
Стигна до острата като игла колона и намери скритото стръмно стълбище, което се спускаше надолу по склона на планината. Въобще не изглеждаше скрито, но Уердинур каза, че било омагьосано и никой не може да го види, ако не му бъде показано. Шай винаги казваше, че такова нещо като магуси и демони няма, че са просто приказки. Но тук, толкова далеч, на самия край на света, имаше магия. Да го отрича, беше толкова глупаво, като да отрича, че има небе.
Заслиза надолу по криволичещите стъпала - първо наляво, после надясно, все по-далеч от Ашранк. Скоро камъкът под стъпалата й стана студен. Тръгна през огромните дървета по голия склон и корените им започнаха да я спъват. Притича покрай един миризлив поток, чиято вода клокочеше през скали, покрити с жълтеникава кора. Спря, когато видя дъхът й да излиза на пара от устата и усети бодежи в гърлото си. Пренави платното около стъпалата си, после извади кожата, наметна я на гърба си и се уви с нея. Седна, яде, пи, завърза вързопа и отново забърза напред. Спомни си как Лам вървеше неуморно зад ралото, как Шай размахваше косата, потта капеше от челото й, но тя не спираше да повтаря през стиснати зъби: „Продължавай напред. Не мисли за спиране. Просто продължавай напред“. И Роу продължи напред.