- Така ли? - Шай дръпна рязко ръка, все едно пламъците щяха да изскочат от земята. - Не бих казала, че това ме изпълва с оптимизъм.
- По-добре, отколкото да ти замръзва лайното на задника, нали? -Суийт свали ризата си и отдолу се показа друга. Шай се замисли колко ли ризи носеше. А също дали, ако продължеше да ги сваля една по една, накрая няма да изчезне напълно.
- Затова ли живеят тук горе драконовите хора? - Савиан на свой ред сложи длан на земята. - Заради огъня?
- Или огънят го има, защото живеят тук. - Плачеща скала огледа пътя нагоре - гола скала и сипеи, с тук-там жълти петна сяра, а от двете им страни - почти отвесни скални стени. - Този път може би се наблюдава.
- Със сигурност се наблюдава - каза Джубаир. - Бог вижда всичко.
- Но не Бог ще ти забие стрела в задника, ако продължиш по него -отбеляза Суийт.
Джубаир сви рамене:
- Бог поставя всичко на мястото му.
- Накъде тогава? - попита Савиан.
Плачеща скала вече беше извадила намотаното въже от раницата си:
- Ще се катерим.
Шай разтри слепоочия:
- Имах неприятното чувство, че ще каже точно това.
Проклятие, катеренето се оказа толкова трудно, колкото и ходенето
нагоре, само дето беше в пъти по-страшно. Плачеща скала пъплеше нагоре като паяк, а и Лам не изоставаше много от нея - явно бяха в свои води, - затова бяха най-отпред и прокарваха въжетата за останалите. Шай и Савиан бяха най-отдолу. Тя не спираше да ругае, докато драпаше нескопосано по хлъзгавата скала. Ръцете я боляха от напрежението, а дланите й пареха от триенето в конопеното въже.
- Нямах възможност да ти благодаря - каза тя, когато спряха за малко на една козирка.
Той не отговори. Беше тихо, чуваше се само съскането на въжето в чепатите му длани, докато го теглеше нагоре.
- За това, което направи в Крийз. - Отново мълчание. - Не ми спасяват живота всеки ден, че да го пропусна просто ей така. - Отново никакъв отговор. - Помниш ли?
Стори й се, че го видя да повдига едва рамене.
- Оставам с впечатлението, че не ти се говори за това.
Отново мълчание. Всъщност какво се учудваше, той избягваше да говори за каквото и да било.
- Явно не си от хората, свикнали да приемат благодарности.
Пак мълчание.
- Е, аз може би съм от хората, свикнали да ги дават.
- Не си се разбързала много да го направиш и сега.
- Така да бъде, благодаря. Ако не беше ти, щях да съм мъртва.
Савиан стисна още повече тънки устни и изръмжа:
- И двамата с баща ти щяхте да направите същото за мен.
- Не ми е баща.
- Това си е между вас двамата. Но ако питаш мен, можеше да попаднеш на по-лош.
Шай изсумтя.
- Доскоро и аз така си мислех. Вече не съм сигурна. Семейство, а?
- Семейство.
- А къде се дяна Корлин?
- Тя може сама да се грижи за себе си.
- О, не се и съмнявам. - Шай сниши глас. - Виж, Савиан, аз знам кой си.
Той я изгледа изпитателно.
- Нима?
- Знам какво имаш там отдолу. - Погледът й се насочи към ръцете му, сини от татуировки под ръкавите на палтото, както предполагаше.
- Нямам представа за какво говориш - отвърна той, но въпреки това придърпа единия ръкав надолу.
Тя се приближи до него и прошепна:
- Хайде представи си тогава, че имаш. Когато Коска заговори за бунтовници... е, проклетата ми голяма уста, както винаги не успях да я удържа. Не мислех лошо, никога не го правя, исках да помогна. но не успях, нали?
- Не бих казал.
- Моя е вината, че се забърка в това. Ако онова копеле Лорсен разбере какво криеш там... така де, искам да кажа, ти по-добре си върви. Това не е твой проблем. Нищо не те спира да се изнижеш по тъмно, а и не е като да няма накъде, посоки да искаш.
- А ти какво ще обясняваш? Че изведнъж съм забравил за отвлеченото ми момче, така ли? Това само ще ги накара да се замислят. Може да си докарам по-големи главоболия така. Най-добре да остана. И ще гледам да не надигам много глава, ръкавите също. Така ще е най-добре за всички.
- Проклетата ми голяма уста - изсъска под нос Шай.
Савиан се усмихна. Шай за пръв път го виждаше да се усмихва и това й напомни за отваряне на вратичката на газен фенер - бръчките по обветреното му лице заиграха, а очите му грейнаха.
- Да ти кажа ли нещо, проклетата ти голяма уста може и да не е все-киму по вкуса, но аз май започвам да я харесвам. - Той сложи ръка на рамото й и го стисна. - Но ти по-добре внимавай с тоя задник, Сакри. Не мисля, че вижда нещата като мен.
Шай също не мислеше така. Когато тръгнаха отново, някъде отгоре се откърти голям камък и профуча на косъм от главата й, а когато вдигна очи натам, видя Сакри да се хили. Беше сигурна, че беше ритнал камъка нарочно. При първата изпречила се на пътя й възможност му го каза, а също къде смяташе да завре ножа си, ако това се случи отново, и пиперливият език, с който го направи, определено развесели останалите наемници.