- Ще те науча аз на малко обноски - отвърна сопнато Сакри и изпъчи още повече и бездруго щръкналата си напред брадичка - опитваше се всячески да запази някакво достойнство.
- Трябва първо да ги имаш, за да учиш другите на тях.
Той сложи ръка на дръжката на меча си - по-скоро перчене, отколко-то намерение да го извади, но преди да направи каквото и да било друго, Джубаир изникна между двамата.
- Ще се вадят оръжия, Сакри - каза той. - Но кога и срещу кого казвам аз. Те са ни съюзници. Имаме нужда от тях да ни покажат пътя нагоре. Остави жената на мира или ще се скараш с мен, а да се скара човек с мен, е голяма тежест на раменете.
- Извинявай, капитане - отвърна намръщен Сакри.
Джубаир му посочи накъде да тръгне и каза:
- Покаянието е порта към избавлението.
През цялото време Лам дори не погледна към тях и когато всичко свърши, продължи нагоре невъзмутим, все едно нищо не беше станало.
- Благодаря за помощта - сопна се Шай, когато го догони.
- Ако се нуждаеше от нея, щеше да я получиш. Знаеш го.
- Някоя и друга дума също нямаше да ми навреди.
Той се обърна към нея:
- Както аз виждам нещата, имаме две възможности. Да се опитаме да се възползваме от копелетата или да ги избием до крак. С тежки думи досега не е спечелена нито една битка, но съм видял няколко загубени заради тях. Тръгнеш ли да убиваш човек, нищо не печелиш, като му го кажеш.
Лам продължи напред и я остави да разсъждава над думите му.
Лагеруваха край вдигащ пара поток, от който Суийт им каза да не пият. Не че някой се беше засили да го прави - водата миришеше на пръдня. Шай заспа с шума на водата в главата си и сънува, че пада. Събуди се плувнала в пот, с пресъхнало от вонята гърло и видя, че на пост беше Сакри. Гледаше я и на нея й се стори, че забеляза блясък на метал в ръката му. Повече не заспа. Държеше ножа си готов в ръка. Точно като преди, докато бягаше. Точно както се надяваше, че никога повече няма да й се наложи да прави. Осъзна, че й се искаше Темпъл да беше тук. Не че беше голям герой, но някак успяваше да й вдъхне смелост.
На сутринта в далечината отпред изплуваха сиви чукари, които през пелената на снега приличаха на останки от крепостна стена и кули. В скалите имаше четвъртити дупки с прекалено прави страни, за да са творение на природата, а под тях - купчини натрошен камък.
- Толкова далеч златотърсачи? - попита един от наемниците.
- В никакъв случай - поклати глава Суийт. - Тези са копани много по-отдавна.
- Колко отдавна?
- Много - отвърна Плачеща скала.
- Колкото повече приближаваме, толкова повече се тревожа - прошепна Шай на Лам, когато продължиха нагоре.
Той кимна.
- Не спирам да мисля за всичко, което може да се обърка.
- Страх ме е, че няма да ги намерим.
- Или че ще ги намерим.
- Или просто ме е страх - промърмори отново.
- Страхът е хубаво нещо - каза той. - Само мъртвите не изпитват страх и аз не искам да се присъединяваме към тях.
Спряха на ръба на дълбока клисура. От дъното й се носеха шумът на бърза вода, пара и воня на сяра. Една арка от почернял от влагата камък прехвърляше дълбокия каньон. Беше обрасла отдолу с варовикови висулки, от които капеше вода. От средата й висеше верига, чиито дълги една стъпка бримки от ръждив метал поскърцваха при по-силните повеи на вятъра. Савиан седеше, отпуснал назад глава, и дишаше тежко. Наемниците стояха на групичка и си подаваха манерка.
- Ето я и нея! - изкиска се Сакри. - Търсачката на деца! - Шай го погледна, после погледна бездната от едната му страна и се замисли колко много искаше да ги представи един на друг. - Що за глупак трябва да си, за да се надяваш, че ще откриеш деца, живи и здрави, на място като това?
- Защо голямата уста и малкият мозък винаги вървят ръка за ръка? - промърмори под нос Шай, но си спомни думите на Лам, осъзна, че със същия успех въпросът можеше да се отнася и за нея самата, и като никога замълча.
- Няма ли да кажеш нещо? - Сакри се ухили до уши, докато надигаше манерката. - Май най-после си научила нещо...
Джубаир протегна огромната си ръка и го блъсна. Стириянецът изписка сподавено, манерката излетя от ръката му и той изчезна в пропастта. Чу се глух удар, после тропот от търкалящи се камъни, който постепенно заглъхна.
Наемниците зяпнаха стъписани, един с парче месо пред отворената си уста. Шай, цялата настръхнала, проследи Джубаир да отива до ръба и да поглежда надолу със замислено изражение на лицето.