- Аз имам емоции - каза Плачеща скала. - Но те служат на мен, не аз на тях. - Тя пъхна мърлявия мундщук на лулата в устата си и го захапа здраво.
- Какво прави Лам? - чу се отзад гласът на Джубаир.
Шай се обърна и не можа да повярва на очите си. Лам препускаше между скалите право надолу към езерото и вече беше на цели двайсет крачки отпред.
- О, не - промърмори Суийт.
- Мамка му! - Шай насили изтръпналите си колене и прескочи порутената стена. Суийт посегна да я хване, но тя го плесна през ръката и хукна след Лам, без да откъсва очи от мъжа, който все така си подсвиркваше ведро във водата отдолу. Стисна очи, докато се плъзгаше надолу по скалите, почти на четири крака, с изгарящи от болка глезени от ударите в камъка. Искаше да извика на Лам, но знаеше, че от задавеното й гърло нямаше да излезе нищо.
Пък и той беше прекалено далеч, вече беше почти до водата. Видя го да присяда невъзмутимо на сгънатата роба на мъжа върху плоската скала и да поставя извадения от ножницата меч на коленете си. После извади камъка за точене и го облиза. Постави го на острието и го плъзна надолу, а Шай изтръпна и примижа при острия стържещ звук на метала.
Видя раменете на мъжа във водата да потръпват от изненада, но той не се обърна. Направи го бавно, но чак когато вторият замах с камъка за точене раздра тишината. Имаше миловидно лице, но Шай беше виждала много хора с миловидни лица да вършат ужасни неща.
- Каква изненада - каза той, въпреки че според Шай изглеждаше по-скоро заинтригуван, отколкото изненадан. Тъмните му очи се насочиха от Лам към нея, после обратно към Лам. - Откъде дойдохте?
- Чак от Близка страна - отвърна Лам.
- Името не означава нищо за мен. - Уердинур говореше общия език почти без акцент и сигурно доста по-добре от Шай. - Има само тук и не тук. А как стигнахте дотук?
- Пояздихме малко, после ходихме - изръмжа Лам. - Или всъщност питаш как стигнахме дотук, без да разбереш? - Той прокара отново камъка по острието на меча. - Може би не си толкова умен, за колкото се мислиш.
Уердинур повдигна рамене:
- Само глупакът си мисли, че знае всичко.
Лам вдигна меча пред лицето си, завъртя острието, огледа го, после погледна и другата страна.
- Доведохме и приятели, чакат долу в Бийкън.
-Чух.
- Те са убийци и крадци, хора без принципи. Дошли са за златото ви.
- А кой казва, че имаме такова?
- Един тип на име Грега Кантлис.
- Аха. - Уердинур започна да гребе с шепи и да облива раменете си с вода. - Това е незначителен човек. И лек ветрец би го отнесъл. Но ти, мисля, не си такъв. - Погледът му се премести върху Шай. Огледа я изпитателно, без страх. - Нито пък ти. Не смятам, че вие сте дошли за злато.
- Идваме за брат ми и сестра ми - каза Шай и гласът й изстърга по-пронизително от камъка за точене върху меча на Лам.
- Ааа. - Усмивката на Уердинур постепенно се стопи. Той наведе глава. - Ти си Шай. Тя каза, че ще дойдеш, а аз не й повярвах.
-Роу? - Гърлото на Шай се стегна на топка, докато произнасяше името. - Жива ли е?
- И здрава. Расте в безопасност и е ценена от всички. Брат й също.
Коленете на Шай омекнаха и тя се подпря на скалата до Лам.
- Изминали сте дълъг и тежък път. Приемете поздравленията ми за куража си.
- Не сме дошли за шибаните ти поздравления! - кресна Шай. - Дойдохме за децата!
- Знам. Но за тях е по-добре да останат тук, с нас.
- Мислиш ли, че ме е грижа? - Лицето на Лам беше придобило странен вид като на старо, но изключително зло куче и Шай цялата изтръпна.
- Въобще не става дума за тях. Ти открадна мен, копеле такова. От мен!
- От устата му полетяха пръски слюнка, когато заби показалец в гърдите си. - И сега аз ще си получа обратно откраднатото или ще се лее кръв.
Уердинур го изгледа иззад присвитите си клепачи:
- За теб тя не каза нищо.
- Аз имам от онези лица, дето лесно се забравят, още щом им обърнеш гръб. Доведи децата долу в Бийкън и ти също ще го забравиш.
- Съжалявам, но не мога. Сега те са мои деца. Те са драконови хора и аз съм се заклел да пазя тази свещена земя и хората на нея до последна капка кръв. Само смъртта ще ме спре да го направя.
- Но няма да спре мен. - Лам прокара отново камъка по острието. -Досега имаше поне хиляда възможности, но не го направи.
- Мислиш ли, че смъртта се страхува от теб?
- Смъртта ме обича. - Лам се усмихна и усмивката му беше по-страшна от гневната физиономия отпреди малко. - След всичката работа, която съм свършил за нея? И тълпите от народ, които съм й изпратил? Смъртта знае, че няма по-верен приятел от мен.