- Не! - каза бащата на Пит. - Никога! - Защото той беше баща му, личеше си по болката, изписана на лицето му. - Само смъртта ще ни раздели, разбираш ли това?
Пит не разбираше, ни най-малко, но кимна и продължи да плаче, вече от облекчение, че всичко ще бъде наред. Баща му се усмихна, клекна до него и сложи длан на главата му.
- Съжалявам. - Уердинур наистина съжаляваше, истински и напълно, и го каза на езика на външноземците, защото знаеше, че така е по-лесно за момчето. - Това е едно чудесно копие, а ти си чудесен син. - Погали нежно обръснатата му глава. - Скоро ще отидем на лов с него, но сега трябва да се погрижа за нещо, защото всички драконови хора са също мое семейство. Искаш ли да си играеш със сестра си, докато стане време и те повикам?
Той кимна и преглътна сълзите си. Момчето лесно се разплакваше и това беше добре, защото Създателя учеше, че близостта с човешките чувства е път към божествеността.
- Чудесно. Но... не говори с нея за това.
Уердинур тръгна към Дългата къща и лицето му отново беше намръщено. Шестимата от Съвета вече чакаха голи в горещия сумрак - размазани силуети в парата, - седяха на гладките камъни около огнището и слушаха песента на Юто с уроците на бащата на Създателя, могъщия Еуз, който разделил двата свята и изговорил Първия закон. Когато го видя да идва, гласът й потрепери.
- Имаше външноземци при езерото на Търсача - изръмжа той, дока-то сваляше робата си. Знаеше, че нарушава правилата, като пропуска ритуала за влизане в Съвета, но в момента не го беше грижа за това.
Останалите го зяпнаха стъписани, както и очакваше да са.
- Сигурен ли си? - Пресипналият глас на Юлстал беше още по-пре-сипнал от дишането на парата на Видението.
- Говорих с тях! Скарлеър?
Младият ловец се изправи - висок, силен, пълен с енергия и с жар в погледа. Понякога толкова напомняше на Уердинур за него на младини, че усещането беше, като да гледаш в стъклото на Ювенс, през което, хората казваха, човек вижда в миналото.
- Вземи най-добрите си следотърсачи и ги проследи. Бяха сред руините на северния склон на долината.
- Ще ги открием - каза Скарлеър.
- Видях възрастен мъж и млада жена, но може и да не са били сами. Въоръжете се и бъдете предпазливи. Опасни са. - Той си спомни мъртвешката усмивка на мъжа и празните му черни очи, в които все едно надничаш в отворен гроб, и това силно го разтревожи. - Много опасни.
- Ще ги хванем - каза ловецът. - Можеш да разчиташ на мен.
- Знам. Върви.
Младежът тръгна и Уердинур зае мястото му край огнището. Горещината беше почти болезнена, а гладкият заоблен камък - така неудобен, но Създателя казваше, че така трябва, защото онзи, на чиито рамене тегнат важни решения, не трябва никога да изпитва удобство. Взе черпака, поля вода върху въглените и в залата стана още по-мрачно от вдигналата се пара, изпълнена с аромата на мента, борови иглички и всички останали свещени съставки. Беше започнал да се поти и тихомълком помоли Създателя потта му да го избави от безразсъдство и гордост, за да бъдат решенията му чисти.
-Външноземци при езерото на Търсача? - Сбръчканото лице на Хирфак беше изопнато от изумление. - Как са успели да стигнат до светите земи?
- Дошли са с двайсетте външноземци долу при гробниците. Но нямам представа как са стигнали чак тук.
- По-важно сега е решението, което ще вземем за двайсетте. - Слепите очи на Ейкарин бяха присвити.
Всички знаеха кое решение ще подкрепи той. С всяка следваща зима Ейкарин ставаше все по-кръвожаден. Възрастта понякога пречиства хората - прави кроткия по-кротък, злия - по-зъл.
- Защо са дошли? - Юто се приведе напред и светлината нашари със сенки гънките по обръснатата й глава. - Какво искат?
Уердинур огледа покритите с пот старчески лица и облиза нервно устни. Ако узнаеха, че мъжът и жената са дошли за децата му, можеха да поискат от него да ги върне. Малко вероятно, но все пак възможно, а той не беше готов да ги даде другиму освен на смъртта. Беше забранено да се лъже в Съвета, но Създателя не беше оставил правила за половинчатата истина.
- Каквото всички външноземци - отвърна. Уердинур. - Злато.
Хирфак вдигна длани и разпери криви пръсти:
- Може би трябва да им го дадем? Имаме достатъчно.
- Ще искат още, винаги - каза натъжено Шебат. - Този глад не знае насита.
Настъпи мълчание. Въглените помръдваха и съскаха в огнището, вдигаха ярки искри в сумрака и изпълваха залата със сладкия аромат на парата на Видението.