Юто коленичи и се загледа над бялото поле. Веднъж обсъди ли аргументите и каже ли думата си Съветът, няма място за колебания и несигурност. Но ето че тя беше запазила своите скътани, често навестявани и ревностно пазени като притежанията на скъперник. Нещо съкровено, само нейно.
Драконовите хора открай време са воини. И винаги победители. Биеха се да защитят свещената земя. Да защитят местата, където копаеха за драконовата храна. Да набавят деца, за да продължат да се предават словото и учението на Създателя, а не да бъдат разнесени като дим от вятъра на живота. Бронзовите плочи напомняха за онези преди тях, които се бяха били и паднали в борбата, за спечеленото и загубеното в битките от миналото, от далечното минало, чак до Старите времена и отвъд тях. Но Юто не мислеше, че драконовите хора някога са убивали толкова много и по такива нищожни причини, както правеха в днешни дни.
В лагера на външноземците имаше бебе, но то умря. А също двете момчета, които сега растяха при Ашод. Имаше и момиче с къдрава коса и умолителен поглед, на прага на женствеността. Юто предложи да я вземат със себе си, но тя беше на тринайсет, а дори при децата на десет зими имаше голям риск. Тя помнеше сестрата на Уердинур, взета от духовете прекалено голяма. Не можа да се промени, душата й изгаряше за мъст чак до самия край, когато я прокудиха. Затова Юто преряза гърлото на момичето и го положи внимателно в ямата, като се запита наум онова, което не смееше да каже на глас - възможно ли бе учението, довело ги до това действие, да е правилно?
Наставаше вечер, когато застанаха над Бийкън. Снегът беше спрял, но небето беше сиво и мрачно. На върха на порутената кула мъждукаше светлина. Юто преброи още четири в прозорците, но иначе в лагера цареше тъмнина. Видя очертанията на фургони, един от които много голям, същинска къща на колела. До коневръза стояха скупчени няколко коня. Точно каквото очакваше от двайсет мъже, непредпазливи и... освен...
Следите в снега. Блещукаха бледо в здрача, запълнени от пресния сняг и едва забележими, но тя не ги пропусна. И точно както когато забележиш първо една мравка на земята, а после изведнъж видиш, че всъщност са цяло гъмжило, Юто видя всичките. Кръстосваха долината от единия горист склон до другия и обратно. Бяха навсякъде около гробниците и пред тях, а снегът - изгребан от вътрешността им. Сега забеляза улицата между колибите и бунгалата, беше изровена на коловози и отъпкана, древният път към лагера - също. Снегът по покривите се топеше от топлината под него и от стрехите капеше вода. От всичките покриви.
Прекалено много следи за двайсет души. Прекалено много, дори за толкова невнимателни като външноземците хора. Нещо не беше наред. Тя вдигна ръка и спря колоната. Продължи да гледа надолу.
Тогава долови движение покрай себе си, обърна се и видя Скарлеър да изчезва в храстите, без да дочака заповед.
- Стой! - изсъска му тя.
- Съветът взе решение - изгледа я подигравателно той.
- И те решиха да водя аз! Казах спри!
Той изсумтя презрително и продължи надолу към лагера, а Юто хукна след него.
Юто посегна да го хване, но беше слаба и бавна и той с лекота отблъсна ръката й. Може и навремето да е била нещо, но нейните дни бяха отминали и сега беше неговото време. Скарлеър затича надолу по склона с големи безшумни скокове и спря до първата колиба.
Усещаше силата на тялото си, на ударите на сърцето си и на стоманата в ръката си. Трябваше да го изпратят на север да се бие с шанка. Беше готов. И сега ще го докаже, пък каквото ще да казва Юто, тази сбръчкана старица. Ще го изпише с кръвта на външноземците и ще ги накара да съжаляват, че са пристъпили свещените земи. Ще съжалят в последния миг от живота си. После ще умрат.
От бараката не се чуваше и звук. Беше толкова зле построена - борови стволове, измазани с напукана глина, - че направо му се повдигаше от вида й. Сниши се покрай стената под капчуците от стрехата, пропълзя напред и надзърна иззад ъгъла към улицата. Тънка покривка пресен сняг, няколко върволици пресни стъпки в нея и множество стари отдолу.
Велики Създателю, какви нескопосани мърлячи бяха външноземците, оставяха лайна навсякъде. Толкова много лайна, а толкова малко животни. Замисли се дали и хората не серяха на улицата като добитък.
- Диваци - прошепна, сбърчил нос от вонята на огньовете им, на прегорялата храна и на мръсните им тела. Вратите и капаците на прозорците бяха затворени и през пролуките им струеше светлина. Обаче от хората нямаше следа. Със сигурност спяха пиянски сън в пълно неведение за това, което ги очакваше.