- Проклет глупак! - Юто се появи запъхтяна до него, но кръвта в жилите на Скарлеър кипеше и той нямаше време да слуша хокането й. -Стой! - Този път дори не успя да го докосне, преди да притича през улицата и да спре до отсрещната барака. Погледна през рамо, видя Юто да маха извърната назад с ръка и тъмните силуети на останалите, които се разпръсваха из лагера.
Скарлеър се усмихна, гърдите му горяха от вълнение. Сега ще си платят тези външноземци.
- Това не е игра! - озъби се Юто, но той продължи да се усмихва и забърза към обкованата с желязо врата на най-голямата постройка в лагера. Чу шумоленето на хората зад него, многобройни, силни, решени...
Вратата се отвори и той замръзна на място, облян в струящата отвътре светлина.
- Добрутро! - На рамката се беше облегнал старец с посивяла, суха като слама коса. Носеше нагръдник с избила на петна по него ръжда и беше наметнат с раздърпана мърлява кожа. На колана му висеше меч, но в ръката му имаше бутилка. Той я вдигна за поздрав и течността в нея се разклати. - Добре дошли в Бийкън!
Скарлеър вдигна меча си, отвори уста и понечи да нададе боен вик. Нещо на върха на кулата проблесна, ушите му изпукаха остро, нещо го блъсна силно в гърдите и той полетя назад.
Лежеше по гръб, простена, но не чу гласа си. Надигна се и седна, главата му бучеше, пред него имаше гъст дим.
Айзарулт помагаше в готвенето и винаги му се усмихваше, когато носеше улова си до голямата каменна плоча, и ако беше в настроение, той отвръщаше на усмивката й. Видя я разкъсана на парчета. Позна я по щита на ръката й, но главата й я нямаше, едната й ръка и единия й крак - също, почти не приличаше на човешки труп, просто безформено парче месо. Снегът наоколо беше окървавен, осеян с парчета дърво и метал, кичури коса, с телата на приятели и противници, любовници, разкъсани и димящи.
Тофрик, най-добрият дерач, когото познаваше, направи няколко несигурни крачки и се свлече на колене. Кожата, с която беше облечен, почерня от множеството рани по него. От цепката под едното му око се проточи черна струйка кръв. На лицето му нямаше болка, само объркване и изненада от това как всичко се беше променило така внезапно. Наоколо цареше пълна тишина и Скарлеър се замисли: Каква магия е това.
Юто лежеше до него. Той постави ръка на тила й и повдигна главата й. Тя се разтресе, потръпна, зъбите й тракаха, а на устните й избиха кървави мехури. Опита се да му подаде свещената кесия, но тя беше разкъсана и светата земя от Ашранк се беше разпиляла по окървавения сняг.
- Юто? Юто? - Той не чуваше гласа си.
Видя приятелите си да тичат към тях. Канто, най-отпред, смел и силен, най-добрият човек, който можеш да искаш до себе си, когато стане напечено. Замисли се над това какъв глупак беше. Какъв късметлия беше да има такива приятели. Тогава, когато те се изравниха с една от гробниците, входът й избълва облак дим, Канто полетя във въздуха и се стовари от другата страна на бараката. Останалите залитнаха едновременно настрани, после едни се завъртяха намясто, други се запрепъваха заднешком, трети се превиха напред с ръце на лицата, сякаш бяха връхлетени от внезапна вихрушка.
Капаците на прозорците се отвориха рязко и Скарлеър видя в тях да проблясва метал. Стрелите прелетяха безшумно през улицата, забиха се в дървените стени, в снега, намериха целите си и ги повалиха на колене, по очи, отворили усти и крещящи, но той не ги чу.
Надигна се на крака и всичко се разлюля пред очите му. Старецът продължаваше да стои на вратата, говореше и сочеше с бутилката.
Скарлеър вдигна меча си, но го усети изненадващо лек и когато погледна, окървавената му длан беше празна. Потърси го с очи и тогава видя късата стрела в крака си. Не болеше, но мисълта за това, че се беше провалил, му подейства като кофа леденостудена вода в лицето. Помисли си, че ще умре. И тогава, изневиделица, страхът го натисна като огромен товар на раменете.
Залитна към най-близката стена и видя покрай главата му да профучава стрела. Продължи нагоре по склона. Гърдите му се тресяха. Хвърли бърз поглед през рамо. Лагерът беше обгърнат в дим, точно както парата на Видението в Дългата къща обгръщаше шестимата от Съвета. Имаше сенки в дима. Част от хората бягаха към дърветата, спъваха се, падаха, спасяваха се. И тогава в мъглата се появиха силуети, огромни и зловещи като дяволи - хора и коне, слети в едно ужасяващо цяло. Скарлеър беше чувал историите за този противен съюз на външноземец и животно и се беше смял на глупостта му, но сега беше скован от ужас при вида му. Високо над главите на бягащите проблеснаха брони, върхове на копия и остриета на мечове и започнаха да ги покосяват един по един.