Скарлеър забърза нагоре, но пронизаният със стрелата крак отказваше да се движи и оставяше дълга кървава следа в снега. И сега видя по нея да препуска един от хората коне. Копитата му мачкаха снега, острието на меча лъщеше в ръката му.
Скарлеър трябваше да се обърне и да го посрещне с достойнство, поне това се очакваше от един смел ловец от драконовите хора. Къде се беше стопила смелостта му? Някога нямаше край. Сега искаше просто да избяга отчаяно като удавник, борещ се за глътка въздух. Не чу тропота на копитата и усети разтърсващия удар в гърба си, последван от студения сняг по лицето си.
Копитата разтърсиха земята, описаха кръг, засипаха го със сняг. Искаше да стане, но успя само да се надигне на четири крака. Трепереше дори от това усилие. Гърбът му отказваше да се изправи, гореше, болката беше убийствена. Той изскимтя, изкрещя от яд, но беше напълно безпомощен. Сълзите му пробиха малки дупчици в снега и тогава някой го сграбчи за косата.
Бракио постави коляно на гърба на младежа и го натисна в снега, извади нож и като внимаваше да не оплеска нещо, а то не беше никак лесно при цялото това мятане на момчето, отразя ушите му. Избърса острието в снега и го прибра на мястото му в елека от кожени ремъци при останалите ножове. Замисли се за това какъв добър избор беше този елек за човек с неговия занаят, а също, за пореден път, как така не беше на по-голяма почит сред останалите. Докато се качваше с мъка на седлото, си помисли, че момчето може би беше още живо, но не се притесняваше, че ще тръгне на някъде. Не и с така посечен гръб.
Докато яздеше бавно към лагера, се подхилкваше при вида на новите попълнения в колекцията си от трофеи. Идеалното средство да плаши на шега дъщерите си, когато се върне в Пуранти. След като забогатее с парите от Коска, разбира се. Истински уши от духове, какво ще кажете за това, а? Представи си как ги гони из всекидневната, а те бягат и се заливат от смях. В тези му фантазии бяха още малки момиченца и мисълта, че когато ги види отново, ще са вече жени за женене, го натъжи.
- Как лети времето? - промърмори под нос.
Суорбрек стоеше на края на лагера и зяпаше с отворена уста ездачите, които преследваха последните останали диваци из гората. Странна птица беше този дребосък, но Бракио започваше да го харесва.
- Ти си учен човек - провикна се отдалеч и вдигна огърлицата от уши. - Кое е най-добре? Да ги изсуша? Да ги мариновам? - Суорбрек не отговори, продължи да зяпа и определено имаше вид на готов да повърне. Бракио скочи от седлото. Чакаше го още езда тази вечер, но проклет да е, ако вземе да се разбърза - и бездруго вече беше останал без дъх. Не беше първа младост в края на краищата. - Горе главата, победихме, нали така? - Той плесна писателя по кльощавото рамо.
Суорбрек се свлече на колене, залитна, протегна ръка да се подпре и напипа нещо топло. Осъзна, че беше заровил пръсти във вдигащата пара купчина от вътрешностите на един от диваците, изсипана на разстояние от обезобразения му труп.
Коска отпи поредната голяма глътка от бутилката. Ако Суорбрек беше прочел някъде количеството алкохол, което Стареца изпиваше дневно, щеше да обяви това писание за долнопробна лъжа. Коска претърколи трупа на дивака с върха на единия си ботуш, сбърчи зачервен нос и изтри ботуша в стената на най-близката барака.
- Бил съм се със северняци, имперци, хора от Съюза, гуркули, какви-то се сетиш стириянци и още куп други, чиито произход така и не научих. - Коска въздъхна дълбоко. - Но съм принуден да призная, че драконовият човек е силно прехвален противник. Можеш да ме цитираш. - Суорбрек едва успя да потуши поредния повик за повръщане, преди Стареца да се отнесе отново в размисли на глас. - От друга страна, добре заложената засада често обръща куража на противника срещу него. Куражът, както пише Вертурио, е добродетел на мъртвеца... ааа. Ти си... разстроен. Понякога забравям, че не всеки е привикнал на подобни гледки. Но ти дойде да видиш с очите си какво е битка, нали така? Бойното поле невинаги е. славна гледка. Пълководецът трябва да е реалист. Победата е на първо място, разбираш, нали?
- Разбира се - смотолеви Суорбрек, без да се замисля. Беше достигнал точката, в която се съгласяваше автоматично с всяко изказване на Коска, независимо колко е гнусно, смехотворно или ненормално. Зачуди се дали някога беше мразил някого толкова, колкото ненавиждаше стария наемник. А също дали някога беше изпадал в подобна пълна зависимост от някого. Не се съмняваше, че едното се дължеше на другото. - Победата е на първо място.