- Победените винаги са лошите, Суорбрек. Само победителите могат да бъдат герои.
- Напълно сте прав, разбира се. Само победителите.
- Най-добрата тактика в боя е тази, която убива противника и оставя теб да се смееш последен...
Суорбрек беше дошъл да види лицето на героизма, но вместо това видя само зло. Видя го, разговаря с него, бе принуден да седи така близко притиснат в него. Злото, както се оказа, не беше нещо грандиозно. Не беше усмихнат император с коварен план да покори целия свят. Не беше и кискащи се зловещо в тъмнината на отвъдното демони. Беше нищожен човечец, с долни постъпки и още по-долни мотиви. Беше скъперничество, безхаберие и прахосничество. Лош късмет, некомпетентност и глупост. Беше насилие, безсъвестност и безнаказаност. Високи идеали и долни средства за постигането им.
Инквизитор Лорсен крачеше надъхан сред труповете, обръщаше ги един по един да види лицата им, размахваше ръка да разчисти стелещия се миризлив дим и дърпаше ръкави в търсене на татуировки.
- Нито следа от бунтовниците! - кресна гневно на Коска. - Само диваци!
Старецът едва успя да откъсне гърлото на бутилката от устните си, за да извика:
- В планината са, както каза приятелят ни, Кантлис! На така нареченото им свято място! Град, който наричат Ашранк! Потегляме незабавно натам!
Суийт вдигна поглед от труповете и кимна:
- Плачеща скала и останалите ще са готови.
- Значи ще е грубо от наша страна да ги караме да чакат! Особено сега, когато врагът е така отслабен. Колко убихме, Дружелюбен?
Сержантът започна да брои, поклащайки дебел показалец, но скоро се отказа:
- Трудно е да се каже кое парче откъде е.
- Направо невъзможно. Но поне можем да кажем на началник Пайк, че оръжието му се доказа като небивал успех. Естествено, резултатът не може да се мери с този, когато взривих мината под крепостта Монтезар-мо, но пък и вложените усилия не бяха кой знае какво, нали така? Това нещо използва експлозивен прах, Суорбрек, изстрелва кухо гюле, което, когато удари противника. - Коска разпери рязко ръце, - бум! Пръска се на парчета. - Напълно ненужна демонстрация предвид това, че доказателството за ефективността на оръжието - кървави парчета плът, в пове-чето случаи неразпознаваеми части от човешки тела - лежеше пръснато из цялата улица.
- Така значи изглеждал небивалият успех - Суорбрек чу Темпъл да мърмори под носа си. - Винаги съм се чудил.
Юристът също го виждаше. Личеше си по това как, стиснал зъби и изкривил устни, обхождаше с очи смразяващата кръвта гледка на улицата. Беше, макар и малка, утеха да знае, че в тази шайка разбойници имаше поне един, който, попаднал в по-добра компания, би се доближил до човек. Но и той като него беше напълно безпомощен. Двамата можеха само да стоят и да гледат безучастно и по този начин да се присъединят към извършителите на това деяние. Но как може да спре човек такова нещо? Един конник изтрополя покрай него, обсипвайки го с кървав сняг, и Су-орбрек подскочи уплашено назад. Сам човек, при това не боец. Единственото му оръжие беше перото, а колкото и да му приписваха сила книгите, в двубой не можеше да се мери с броня и секира. Ако беше научил нещо през последните няколко месеца, беше именно това.
- Димбик! - изкрещя Коска и надигна бутилката. Този път стъклена. Беше се отказал от малката плоска манерка поради очевидната й непригодност за нуждите му и според Суорбрек не беше далеч времето, когато щеше да зареже и тази в полза на бъчвата. - Димбик! А, ето те! Искам те най-отпред да прочистиш гората от каквото е останало от диваците. Бра-кио, приготви хората си за тръгване! Господарят Суийт ще показва пътя! Джубаир и останалите ни чакат, готови да отворят портите! Чака ни злато за прибиране, момчета, и нямаме време за губене! А, и бунтовници! -вметна навреме. - Бунтовниците, разбира се! Темпъл, при мен, искам да съм сигурен в условията по договора относно плячката. Суорбрек, ти по-добре остани тук. Както виждам, не ти понася...
- Разбира се - отвърна Суорбрек. Беше толкова уморен. Толкова далеч от дома. От Адуа, от спретнатия си кабинет с чисти стени и новата печатарска преса, марка „Рималди“, с която така се гордееше. Всичките толкова далеч, през необятната бездна на време и пространство. Място, където изпънатата якичка беше съществено важна, а лошата критика -истинско бедствие. Как е възможно този фантастичен свят да дели едно и също физическо пространство с тази касапница? Вторачи се в дланите си - покрити с мазоли, изцапани с кръв и мръсотия. Това същите ръце ли са, чиито изцапани с мастило пръсти някога редяха старателно буквите в пресата? Ще могат ли да го правят отново?