Отпусна ги надолу. Беше прекалено уморен да язди, за писане и дума не можеше да става. Хората не осъзнаваха какъв непосилен труд бе писането. Каква мъка бе изтръгването на думите от измъченото съзнание. Пък и кой чете книги по тези места? По-добре да полегне. Затътри крака към форта.
- Грижи се за себе си, писателю. - Темпъл го гледаше с мрачно изражение от седлото.
- Ти също, юристе - отвърна Суорбрек и мимоходом го потупа по коляното.
Бърлогата на дракона
- Кога тръгваме? - прошепна Шай.
- Когато Савиан каже. - Чу гласа на Лам. Беше толкова близо до нея, че почти долавяше дъха му по лицето си, но всичко, което виждаше в тъмнината на тунела, беше само едва загатнатото очертание на голата му глава. - Щом види Суийт да влиза с хората на Коска в долината.
- Няма ли драконовите копелета също да ги видят?
- Предполагам.
Избърса челото си сигурно за стотен път. Проклятие, каква жега, все едно клечаха в пещ. Потта я гъделичкаше по гърба, влажната й длан се плъзгаше по дървото на лъка, но устата й беше пресъхнала от страх.
- Търпение, Шай. Не можеш да изкачиш планината за един ден.
- Лесно е да го кажеш - изсъска му тя. Колко дълго вече чакаха тук? Час, седмица? На два пъти трябваше да се връщат назад, когато драко-новите хора приближаваха. Стояха скупчени един до друг, побъркани от страх и жега. Сърцето й биеше така, че чак зъбите й тракаха. Стотици, хиляди неща можеха да се объркат, не можеше да диша от притеснение.
- Какво правим, когато Савиан каже да тръгваме?
- Отваряме портите. Държим портите.
- А после? - При условие че щеше да има после, на което тя лично не би заложила в този момент.
- Намираме децата - каза Лам.
- Започва да звучи все по-малко и по-малко като план, нали? - попита Шай след известно мълчание.
- Тогава правим каквото можем с каквото имаме.
Тя изду бузи и изпуфтя:
- Историята на живота ми.
Зачака отговор, но такъв не последва. Явно опасността караше едни да плямпат като побъркани, а други да онемяват. За беда тя беше от първите и беше заобиколена от вторите. Клекна на четири крака и запълзя по горещия камък към Плачеща скала. За пореден път се замисли какъв беше нейният мотив да прави всичко това. Нямаше вид на човек, който се интересува от злато, от бунтовници, нито пък от деца. Нямаше как Шай да разбере какво става зад тази сбръчкана маска вместо лице, а и старият дух явно не възнамеряваше да хвърли светлина по въпроса.
- Как изглежда този Ашранк? - попита я.
- Град, изкопан в планината.
- Колко живеят в него?
- Някога хиляди. Сега по-малко. След тези, които излязоха, още по-малко и предимно старци и деца. Лоши бойци.
- Когато те наръгат с копие, си мъртъв, без значение дали добър, или лош боец държи другия край.
- Тогава гледай да не те наръгат.
- Ти си същински извор на мъдростта, а?
- Не се страхувайте. - Шай чу гласа на Джубаир от другата страна на тунела. Виждаше само бледите проблясъци на очите му и острието на извадения в ръката му меч, но се досещаше, че се усмихва. - Ако Бог е на наша страна, той ще бъде нашият щит.
- А ако не е? - попита Шай.
- Тогава никой щит няма да ни предпази.
Преди Шай да успее да му каже каква утеха бяха думите му за нея, отзад нещо прошумоля и миг по-късно се чу пресипналият глас на Сави-ан:
- Време е. Момчетата на Коска влязоха в долината.
- Всичките? - попита Джубаир.
- Достатъчно.
- Сигурен ли си? - Треперенето в гърлото на Шай почти я задави. От месеци чакаше момента, в който щеше да открие Роу и Пит. Сега, когато моментът най-после беше настъпил, беше готова на всичко да го отложи още малко.
- Естествено, че съм сигурен, мамка му! Тръгвайте!
Нечия ръка я блъсна в гърба и тя се сблъска с човека отпред. Залитна настрани, опря ръка в грапавия камък на стената на тунела, за да се води по него. Тунелът зави, Шай усети хладен повей по лицето си и изведнъж се озова навън, заслепена от ярката светлина.
Ашранк представляваше издълбана в планината пещера, чийто под беше застроен с каменни постройки, покрити от надвисналия отгоре скален масив. Тунелът излизаше на площадка на скалната стена срещу отвора на пещерата и отвъд дълбоката пропаст под нея се виждаха небе и планини. Стената отзад беше цялата прокопана - отвори на прозорци и врати, стълбища, мостове, плетеница от стени, рампи, наполовина вкопани в скалата къщи, на дузина нива, сякаш градът беше потънал в планината.
На площадката стоеше възрастен мъж с обръсната глава. Гледаше ги объркано с вдигнат към устата рог. Промърмори нещо, пристъпи уплашено назад, в следващия момент мечът на Джубаир разцепи главата му и той полетя надолу сред облак кървави пръски, а рогът излетя от ръката му.