- О, боже - простена Темпъл.
- Хващайте се на работа! - викна Коска на разочарованите наемници. - Намерете златото!
Темпъл откъсна ръце от ризата си, зарови ги в косата си и задърпа отчаяно. След Ейвърсток се беше зарекъл, че повече никога няма да гледа безучастно подобни безумства. Точно както се беше зарекъл и след Ка-дир. И Стирия преди това. И ето го сега, отново стои безучастно. И гледа. От друга страна, той не беше от хората, които спазваха обещанията си.
Носът му не спираше да тече и го сърбеше ужасно. Бърса, три с опакото на ръката, чак докато не прокървя. Опитваше се да не вдига поглед от земята, но шумовете го караха непрекъснато да стрелка очи - в една посока, в друга, трясък, вик, смях, крясък, скимтене, хъркане, стон, писък. Зърваше гледки във врати и прозорци, гледки, които знаеше, че няма да забрави, докато е жив. Заби отново насълзените си очи в земята и прошепна:
- О, боже!
Колко пъти го беше казвал по време на обсадата? Повтаря го до безкрай. Докато тичаше през руините в покрайнините на града, при всеки тътен на експлодиращия прах, разтърсил земята, докато преобръщаше телата в търсене на оцелели, когато ги намираше - обгорени, осакатени, умиращи - и не знаеше какво да прави оттам насетне. Беше разбрал, че Бог не върши чудеса. И какво? Тогава не получи от него помощ. Нямаше да я получи и сега.
- Да ги запалим ли? - попита един кривокрак стириянец, подскачайки нетърпеливо като малко дете. Сочеше масивните стволове на дървета, издялани във всевъзможни форми - лъщящи, странни, причудливи.
- Щом искате - вдигна рамене Коска. - За какво е дървото в края на краищата, ако не да гори. - Стириянецът моментално го поля с масло и извади огниво. - Тъжната истина е, че вече нищо не ме интересува. Отегчен съм.
Темпъл се сепна, когато един гол труп се стовари на земята до тях. Нямаше как да знае дали човекът беше мъртъв по време на падането, или беше умрял вследствие на него.
- О, боже - прошепна отново.
- Внимавайте! - извика Дружелюбния, вдигнал очи към постройката отляво.
Коска изгледа разрастващата се локва кръв под разбития череп, но това не спря разсъжденията му:
-Виждам нещо, това например, а изпитвам просто... отегчение. Мислите ми се отвличат другаде, какво ще вечерям, към непрекъснатия сърбеж на стъпалото на левия ми крак или кога и къде ще ми падне отново възможността да ми лапат оная работа. - Той задрапа замислено чата-ла си, после се отказа. - Представяш ли си какъв ужас е да бъдеш отегчен до такава степен? - Една от дървените скулптури избухна в пламъци и веселият стириянец се прехвърли на съседната. - Насилието, предателството, погромите, които съм видял, изстискаха всякакъв ентусиазъм от мен. Претръпнал съм. Ето защо си ми нужен ти, Темпъл. Ти сега си моята съвест. Искам да вярвам в нещо!
Стареца стовари ръка на рамото на Темпъл и той примижа. Чу се писък и той извърна глава натам, тъкмо навреме да види жена да полита надолу от една от високите скални площадки.
- О, боже!
- Точно това имам предвид! - Коска го плесна отново по рамото. -Но ако има Бог, как така веднъж през всичките тези години не вдигна ръка да ме спре?
- Може би ние сме неговата ръка - избоботи Джубаир, докато излизаше от една от къщите и бършеше с парцал острието на меча си. Неведоми са пътищата му.
- Неведоми, в смисъл мистериозни? - изсумтя подигравателно Коска. - Курва, загърната във воал, е мистериозна. Неговите пътища са... ненормална работа.
Носът на Темпъл го засърбя от миризливия дим. Точно така миришеше Дагоска, когато гуркулите най-после пробиха стената и влязоха в града. Крайният бедняшки квартал гореше, колибите бяха в пламъци, горящи хора се хвърляха панически от доковете. Шумът от битката приближи. Спомни си огряното от огньовете лице на Кадия, шепота от молитвите на останалите. Темпъл дърпаше ръкава му, умоляваше го: „Трябва да тръгваш, те идват“, а той се усмихва, стиска бащински рамото му: „Точно затова трябва да остана“.
Какво можеше да направи тогава? Какво може да направи сега?
Забеляза движение с периферното си зрение, обърна се и видя дребна фигура да притичва между две ниски каменни постройки.
- Това дете ли беше? - промърмори, тръгвайки натам.
- Защо всички се тръшкат толкова за децата? - викна зад него Коска. - Ще израснат същите неудачници като всички нас!
Темпъл не искаше да чуе повече. Беше предал Суфийн, беше предал Кадия, жена си и дъщеря си, беше се зарекъл да върви винаги по лекия път, но може би сега. той зави зад ъгъла.