Пред него стоеше момче с обръсната глава. Бледа кожа. Червеникави вежди, точно като тези на Шай. На същата възраст като... възможно ли е...
Тогава видя копието в ръцете му. Беше късо, но момчето го държеше както трябва, а в очите му се четеше решителност. Като никога в тревогите за останалите беше забравил да се тревожи за себе си. Това вероятно можеше да мине за напредък, но сега нямаше време за радост, поздравленията трябваше да почакат.
- Страх ме е - каза на момчето и не му се наложи да се преструва. -Теб страх ли те е?
Детето не отговори. Темпъл вдигна бавно ръце.
- Ти Пит ли си?
Видя изненадата по лицето на момчето. Темпъл клекна пред него и опита да намери добрата стара искрена усмивка, което не беше лесно сред шума от разруха и погром, който се чуваше отвсякъде.
- Казвам се Темпъл и съм приятел на Шай. - Нова тръпка премина по лицето на момчето. - Добър приятел. - Грандиозно преувеличение, но простимо. Острието на копието се отпусна леко надолу. - Също и на Лам. - Копието се насочи към земята. - Те дойдоха да те търсят, а аз дойдох с тях.
- Тук ли са? - Беше странно да чуе от устата на момчето диалекта от Близка страна.
- Тук са. Дойдоха за теб.
- Тече ти кръв от носа.
- Знам. - Темпъл го изтри с маншета на ризата си. - Не се тревожи за това.
Пит остави копието на земята, отиде до Темпъл и го прегърна силно.
Темпъл примига озадачено, после неловко свали ръце и прегърна момчето.
- Сега си в безопасност - каза. - В безопасност си.
Това далеч не беше първата му лъжа в края на краищата.
Шай вървеше по коридора. Отчаяно й се искаше да хукне презглава напред, но беше ужасена от мисълта да го направи и стискаше до посиняване хлъзгавата от пот дръжка на меча. Единствената светлина идваше от малки газени фенери и караше метала по пода да блести - кръгове и кръгове в кръговете, букви, линии - и кървавите петна по тях. Обезумелите й от страх очи се стрелкаха от сянка към сянка, от труп към труп -предимно драконови хора, но и наемници - посечени, пронизани, някои още кървящи.
- Лам? - прошепна тя, но толкова тихо, че едва чу гласа си.
Звуците отекваха от топлата скала, бълваха от тунелите отляво и отдясно - писъци, тропот, съскане на пара, плач, смях. Смехът я ужасяваше най-много.
- Лам?
Пристъпи бавно до портала в края на коридора и се притисна с гръб към стената. Усещаше горещо течение отпред. Изтика залепналата пред очите й коса, изтръска потта от пръстите си и събра колкото оскъден кураж й беше останал. За Роу и Пит. Няма връщане назад.
Мина през портала и зяпна с отворена уста. Озова се пред необятна бездна - сякаш земята се беше разцепила в недрата на планината. По площадката отпред бяха пръснати работни маси, наковални и ковашки инструменти. От края на площадката започваше мост - две крачки широк, без парапети. Беше дълъг около петдесет крачки и прехвърляше черната бездна до подобна площадка от другата страна, също завършваща с портал. Горещината беше умопомрачителна. Долната страна на тясната арка на моста грееше в оранжево от бушуващите на дъното на бездната огньове. Кристалните жили в скалните стени искряха в жълто. Всичко метално, от наковални, инструменти и метални слитъци по масите до меча в ръката на Шай хвърляше отблясъци с цвета на разтопено желязо. Тя преглътна, запристъпя бавно към края на площадката и погледна отсрещната стена - спускаше се отвесно надолу в бездната, нямаше край. Това място сякаш беше горната част на ада, достигнато погрешка от живите.
- Да му бяха сложили поне едни шибани парапети - промърмори под нос Шай.
Уердинур стоеше на моста, прикрит зад голям правоъгълен щит с гравиран на него дракон и насочено напред копие. Един наемник лежеше мъртъв пред него, втори отстъпваше предпазливо заднешком, ръгай-ки отчаяно с алебардата си. Недалеч от Шай имаше трети наемник, беше коленичил и запъваше тетивата на арбалета си. Уердинур замахна с копието, прониза ловко наемника с алебардата, после пристъпи напред и го изблъска от моста. Онзи не издаде звук, докато падаше. Не се чу нищо и когато стигна дъното.
Водачът на драконовите хора зае отново позицията си и големият му щит издрънча, когато опря долния му край в камъка на моста. Извика нещо през рамо на език, който Шай не разбираше. В сянката зад него се размърдаха хора - старци и деца, а най-отзад едно момиче.
- Роу! - Викът на Шай остана заглушен от бученето на огъня в бездната, момичето изтича по моста, без да я чуе, и се стопи в мрака на отсрещната площадка.
Уердинур остана на моста, приклекнал, без да откъсва очи от нея над ръба на щита си. Шай стисна зъби и изръмжа от безсилие. Да стигне толкова близо и да не може да намери път към целта.