Уердинур спусна бавно ръка:
- Опитах да. направя всичко както трябва.
- Разбира се. - Коска кимна и подметна монетата обратно в купчината. - Ако щеш, вярвай, но това правим всички. Дружелюбен?
Сержантът се наведе и разцепи главата на Уердинур със сатъра.
- Не! - изпищя Роу, започна да се мята и да се дърпа и Шай едва успя да я удържи в ръцете си.
Коска извърна глава и я погледна възмутено:
- По-добре я изведи навън. Тук не е място за деца.
Алчност
Веселата тълпа потегли, всичките усмихнати, щастливи, показваха един на друг откраднатите от мъртвите трофеи, смееха се, тупаха се по гърбовете. Роу не мислеше, че има на този свят човек, когото мрази повече от Грега Кантлис. Сега ги виждаше, накъдето се обърнеше. Един беше взел флейтата на Ейкарин и свиреше фалшиви мелодии от по три ноти всяка, а другите около него подрипваха в нещо като танц. Дрехите им бяха нашарени с кръвта на семейството на Роу.
Оставиха Ашранк в руини. Каменните статуи и гравюри - на парчета, Гората на сърцата - на въглен и пепел, бронзовите плочи - изтръгнати от камъка, Дългата къща със свещените въглени в огнището - изгорена до основи, всичко - завинаги опетнено със смърт. Оскверниха дори най-святата пещера, прекатуриха дракона, за да отмъкнат и последната златна монета от леговището му, а после запечатиха входа и събориха моста с гърмящия си прах, който накара земята да се тресе от кощунството им.
- Сигурното си е сигурно - каза убиецът Коска, доближи се до стария мъж, когото наричаха Савиан, и го попита: - Намери ли момчето си? Нотариусът ми спаси няколко деца. Оказа се, че имал скрита заложба и за такива неща.
Савиан поклати глава.
- Е, жалко. Продължаваш ли да търсиш?
- Бях се зарекъл, че ще стигна дотук. За по-нататък - не мисля.
- Уви. Всеки човек си има предел, а? - После Коска го потупа по рамото, побутна с пръст брадичката на Роу нагоре и й каза: - Не унивай. Косата ти ще порасне за нула време!
Роу го гледа как се отдалечава и й се искаше да имаше куража, силата и гнева в гърдите си да намери нож и да го наръга. Или да го разкъса на парчета с нокти. Или да изпохапе лицето му.
Първоначално вървяха бързо, но после забавиха ход, защото бяха изморени, преситени от всичките злини и погроми, които бяха сътворили. Спираха често, плувнали в пот под тежестта на плячката, с издути от злато раници и джобове. Не след дълго започнаха сбиванията, ругатните и караниците за изпаднали от джобовете дрънкулки. Един от мъжете грабна флейтата и я разби на парчета в една скала, а онзи, който свиреше на нея, го удари в лицето, но огромният чернокож скочи и ги разтърва. Говори им за Бог, все едно ги гледаше в момента, и Роу се зачуди, ако наистина Бог виждаше всичко, за какво му бе да гледа ставащото тук.
Шай говореше непрекъснато. Беше различна. Някак по-естествена, бледа и изтерзана, стопила се като догоряла докрай свещ, насинена и пребита като куче, и Роу почти не можеше да я познае. Приличаше на жената от онзи забравен сън. Кошмар. Не спираше да дърдори само глупости, нервно и с престорена усмивка. Тя попита деветте деца за имената им и някои от тях й казаха старите, други - новите си имена. Вече дори не знаеха кои са.
Когато чу името на Евин, тя клекна пред него и му каза:
- Брат ти Лийф беше за кратко с нас - после притисна опакото на ръката към устата си и Роу видя, че трепереше. - Умря в равнината. Погребахме го на хубаво място. На най-хубаво, което намерихме. - После сложи ръка на рамото на Роу. - Исках да ти донеса книга или нещо друго, но... не се получи - й каза. Светът, в който помнеше книгите, беше почти забравен, а лицата на мъртвите - така истински и живи в спомените й. - Съжалявам, че. се забавихме толкова. - Шай я погледна умолително със зачервените си насълзени очи и каза: - Кажи нещо, моля те.
- Мразя те - й каза тогава Роу на езика на драконовите хора, за да не я разбере.
Мургавият мъж на име Темпъл я погледна натъжено и й каза на същия език:
- Сестра ти измина много път да те търси. В продължение на месеци мислеше единствено за теб.
- Аз нямам сестра - каза му Роу, - така й кажи.
А той поклати глава и каза:
- Ти й го кажи.
Старият северняк гледаше през цялото време. Очите му бяха ококорени, все едно гледаше през Роу към нещо ужасно в далечината. Спомни си го застанал над нея с тази чудовищна усмивка на уста. И как баща й даде живота си, за да я спаси. Кой беше този безмълвен убиец, който приличаше толкова много на Лам? Когато лицето му започна да кърви, Сави-ан клекна отстрани и каза, докато шиеше раната му: