- Въобще не са такива демони, за каквито ги мислехме, тези драко-нови хора.
Мъжът, който приличаше на Лам, не трепна нито веднъж, докато иглата пробиваше кожата му.
- Истинските демони са тези, които носим в себе си - каза той.
Когато Роу лежеше в тъмното, дори със запушени уши чуваше непрекъснато писъците на Хирфак, когато я изгориха на голямата плоча за готвене, а наоколо миришеше на месо. Дори с ръце на очите си пак виждаше лицето на Юлстал - тъжно, но пълно с достойнство, - когато го хвърлиха от скалата и той дори не извика, а тялото му остана да лежи в подножието. Добри хора, с които се беше смяла, мъдри посвоему хора, сега бяха просто мъртво месо и тя не разбираше защо. Знаеше, че трябва да мрази тези външноземци с цялото си сърце и душа, но отвътре беше изтръпнала, пресушена, мъртва като семейството си, хвърлено от скалите, като баща си с разцепена глава и като Гъли, увиснал под дървото.
На сутринта откриха, че липсват хора, а също - злато и храна. Някои казаха, че са дезертирали, други твърдяха, че са подмамени и са отнесени от призраци, а трети - че драконовите хора вървят по следите им, за да си отмъстят. Докато те спореха, Роу погледна назад към Ашранк - синьото небе над планината още беше като забулено от пушек - и се почувства отново отвлечена от дома. Бръкна в пазвата си, извади хладната драконо-ва люспа, която й даде баща й, и я стисна в ръка. До нея, стъпила на една скала, старата жена дух също гледаше натам.
- Лош късмет е да гледаш назад прекалено дълго, момичето ми - каза й мъжът с бялата брада, когото наричаха Суийт, но според Роу тя беше поне на петдесет - в бялата й коса, увита с парцал, имаше останали едва няколко руси косъма.
- Не е така добре, както си го представях, че ще бъде.
- Когато прекараш половин живот в очакване на нещо, рядко се получава така, както си се надявал.
Роу видя, че Шай я гледа, но после наведе очи и се изплю на земята. Изведнъж я връхлетя неканен спомен - Шай и Гъли се надпреварват кой ще уцели с плюнка тенджерата на земята, Роу се смее, Пит също, а Лам гледа отстрани и се усмихва. Изпита остра болка в гърдите и без да знае защо, извърна поглед настрани.
- Може би парите ще помогнат да изглежда по-добре - казваше в този момент Суийт.
Старият дух поклати глава:
- Богатият глупак си е все същият глупак. Ще видиш.
Омръзна им да чакат изчезналите и отново потеглиха на път. Извадиха бутилки, напиха се и отново забавиха темпа под тежкия товар на плячката си. Започнаха да се влачат по каменистия път, да се потят и псуват, но стискаха златния си товар, все едно беше по-ценен от плътта и дъха им. Въпреки това обаче оставяха след себе си следа от по-дребните дрън-кулки като лъскавата слуз зад охлюв. От време на време някой отзад се навеждаше да вдигне нещо от земята, но само за да го захвърли на свой ред след някоя и друга миля. Още храна и вода изчезнаха през нощта и те започнаха да се карат за останалото. Един комат хляб вървеше колкото теглото си в злато, а накрая - десеторно повече, половин манерка с алкохол се разменяше за златна огърлица със скъпоценни камъни. Един мъж уби друг за една ябълка и Коска заповяда да го обесят. Оставиха го да виси край пътеката и не си направиха дори труда да свалят златните огърлици от врата му.
- Трябва да има дисциплина! - каза на всички Коска, поклащайки се пиян на седлото на злощастния си кон.
Пит се усмихна от раменете на Лам и Роу осъзна, че не го беше виждала да се усмихва от много отдавна.
Напуснаха свещената земя и тръгнаха през гората. Заваля сняг, после започна да се натрупва, топлината на дракона си отиде от земята и стана ужасно студено. Дърветата ставаха все по-високи и Шай и Темпъл раздадоха на децата кожи, в които да се увият. Част от наемниците бяха зарязали палтата си, за да могат да носят повече злато, и сега зъзнеха, трепереха и псуваха през зъби, а дъхът им излизаше на пара.
Двама бяха намерени мъртви сред дърветата, пронизани със стрели в гърбовете, докато са срали. Същите стрели, оставени от наемниците в Ашранк, за да направят място в колчаните за още плячка.
Изпратиха хора да търсят и убият онези, които бяха направили това, но те не се върнаха и останалите продължиха напред изплашени, с извадени оръжия, вторачени във всяко дърво и сянка. Продължиха да изчезват хора. Един взе откъснал се от групата другар за враг и го прониза със стрела. Коска разпери ръце и каза:
- На война няма прави пътища.
Започнаха да спорят дали да носят ранения, или дали да го оставят и ако ще го носят, как точно, но преди да се разберат, той умря и те обраха каквото намериха по джобовете му и го изхвърлиха в една дълбока пукнатина в скалите.