- Май успяхме - каза тя.
- Ъхъ - смотолеви Лам, но на лицето му нямаше задоволство от успеха. - Предполагам, успяхме.
Направиха голям плавен завой и пътят се обърна отново, спускайки се стръмно надолу покрай последния хълм. Потокът покрай него беше почти замръзнал - плъзналата се от единия бряг назъбена ледена кора почти допираше в средата онази от отсрещната страна.
Шай не искаше да говори. Но веднъж загнезди ли се мисъл в главата й, просто не можеше да я удържи там, а тази я човъркаше още откакто напуснаха Бийкън.
- Ще го режат, нали? Докато задават въпросите.
- Савиан?
- Кой друг?
Пресният белег по бузата на Лам потрепна.
- Самата истина.
- Тъжна истина.
- Обикновено винаги е такава.
- Той ми спаси живота.
- Ъхъ.
- Твоя също.
- Така е.
- И просто ще го оставим там, така ли?
Лицето на Лам потръпна отново. Мускулите по челюстта му заиграха, докато гледаше замислено в далечината. В посока към подножието дърветата започваха да оредяват, луната беше изгряла пълна и ярка на фона на ясното, обсипано със звезди небе и обливаше със светлина платото отпред. Необятната плоска земя, покрита със суха пръст и трънак, изглеждаше така, сякаш на нея никога нищо не е расло. Беше покрита на места с искрящ сняг, а през средата й, прав като острието на меч - вървеше старият имперски път, който водеше към скрития в черните хълмове на хоризонта Крийз.
Конят на Лам забави ход, после спря напълно.
- Да спра ли? - попита Маджуд.
- Веднъж ми каза, че ще си ми задължен до гроб и че мога да те смятам за вечен приятел - каза Лам.
Търговецът примига озадачен:
- И продължавам да го твърдя.
- Тогава продължавай напред. - Лам се обърна на седлото и погледна назад. Високо, над покритите с гори хълмове, в небето гореше сияние -огромният огън, който наемниците бяха запалили в средата на лагера, за да осветява празненството им. - Имаш добър път пред себе си и пълна луна, която да го осветява. Не спирай през цялата нощ, карай бързо и утре вечер ще си в Крийз.
- За какво е бързането?
Лам пое дълбоко дъх, погледна към звездното небе и издиша тежко облак пара.
- Задават се неприятности.
- Връщаме ли се? - попита Шай.
- Ти не. - Когато се обърна към нея, лицето му остана скрито в сянката под периферията на шапката и тя видя само бледото проблясване на очите му. - Аз да.
- Какво?
- Ти взимаш децата. Аз се връщам.
- Знаеше го още когато тръгвахме, нали?
Лам кимна.
- Искаше само да сме достатъчно далеч.
- Имал съм много малко приятели на този свят, Шай. И се отнесох човешки едва с неколцина от тях. Броят се на пръстите на едната ми ръка. - Обърна лявата си ръка и погледна дупката от липсващия пръст. - Дори на тази. Така е било писано.
- Няма такова нещо като така е било писано. Не те пускам сам.
- Ще го направиш. - Той смушка коня си към нея и я погледна в очите. - Знаеш ли какво изпитах отвътре, когато стигнахме на онзи хълм и погледнахме надолу към фермата? Първото, което изпитах, преди мъката, страха и гнева?
Тя преглътна, но устата й беше пресъхнала. Не искаше да отговори, не искаше и да чуе отговора.
- Радост - прошепна Лам. - Радост и облекчение. Защото знаех какво трябва направя след това. Какво ще бъда. Разбрах го на мига. Че ще мога да сложа край на десет години лъжа. Човек е това, което е, Шай. -Той се загледа в ръката с липсващия пръст и я стисна в юмрук. - Не се... чувствам злодей. Но нещата, които съм правил? Как иначе да го наречеш?
- Не си злодей - прошепна Шай. - Просто си.
- Ако не беше Савиан, щях да ви убия в оная пещера. И теб, и Роу.
Шай преглътна отново. Знаеше, че беше прав.
- Ако не беше ти, никога нямаше да намерим децата.
Лам погледна към тях - Роу беше прегърнала с една ръка Пит. Късата й коса беше пораснала малко и почти скриваше раната на главата й.
- Успяхме ли да ги намерим? - изграчи той. - Понякога си мисля, че вместо това и ние се изгубихме.
- Аз съм това, което бях.
Лам кимна и Шай видя сълзи в очите му.
- Сигурно е така. Но не мисля, че за мен има връщане назад. - Наведе се от седлото и я прегърна силно. - Обичам те. Тях също. Но моята обич е товар, който никой не трябва да носи. Късмет, Шай. Желая ти много късмет. - Той обърна коня и тръгна през дърветата нагоре по хълма.
- Какво, мамка му, стана с това, че човек трябва да е реалист? - викна след него Шай.
Той спря за момент - самотна бяла статуя на черния път, огряна от ярката лунна светлина.