- Не помня в клетвата, която съм положил, да се споменава нещо за това, че не мога да ти се подигравам - каза Поут, хвърли няколко карти на масата и изтегли нови от тестето.
- Вярност на Негово Величество - намеси се Болдър, - подчинение на Негово Високопреосвещенство и безмилостност към предателството, нищо за това да се държим един за друг.
- Но не пречи, нали? - отвърна възмутено Уайл и пак пренареди картите си.
- Бъркаш представата си за това какъв трябва да е светът с това какъв е в действителност - каза Болдър. - Отново.
- Малко солидарност, не искам повече. Всички сме в тази продънена лодка.
- Тогава започни да изгребваш и спри да мрънкаш. - Поут се почеса хубаво под маската. - През целия път дотук не спря да се жалваш. Храната. Студът. Прежуленото под маската. Любимата у дома. Навиците на Болдър. Избухливостта на Лорсен. Достатъчно да вбесиш човек.
- Дори ако светът не е достатъчно вбесяващ сам по себе си - каза Фенриг, който не играеше, но седеше с вдигнати крака на масата и гледаше. Той притежаваше неестественото търпение да не върши нищо в продължение на часове.
- Ботушите ти са достатъчно вбесяващи - изгледа го Поут.
- Ботушите са си ботуши - изгледа го на свой ред Фенриг с тези негови пронизителни сини очи.
- Ботушите са си ботуши? Какво въобще означава това? Ботушите са си ботуши?
- Ако вие двамата нямате нищо смислено за казване, предлагам ви да млъкнете. - Болдър кимна с огромната си като канара глава към затворника. - Вземете пример от него. - Старецът не каза и дума по време на разпита от Лорсен. Докато го горяха, дори почти не издаде звук. Просто седеше и гледаше под присвитите си клепачи, докато плътта му лъсваше насред сините татуировки.
Погледът на Фенриг се извърна към Уайл:
- Мислиш ли, че можеш да понесеш така добре горенето?
Уайл не отговори. Не му се и мислеше за това. Не обичаше да го причинява на човек въпреки положената от него клетва и независимо от това колко предателства, убийства или кланета се предполагаше, че е извършил човекът. Едно е да раздаваш правосъдие от хиляда мили разстояние и съвсем друга работа да държиш нажеженото желязо. Просто не му се мислеше за това, точка по въпроса.
„Стабилна работа е това, Инквизицията - казваше баща му. - По-добре да задаваш въпросите, отколкото да отговаряш, а?“ И двамата се смяха, въпреки че на Уайл не му беше забавно. Често се смееше на нещата, които само баща му намираше за забавни. Ако беше тук, на негово място, не би се смял обаче. Или може би му приписваше повече, отколко-то заслужаваше. Уайл имаше лошия навик да го прави.
Понякога се замисляше дали е възможно кауза, която изисква горене, рязане или по какъвто и да е друг начин изтезаване на хора, да е праведна. Погледнато отстрани, далеч не изглеждаше като тактиката на справедливия, търсещ правосъдие и истина. Също така тя рядко даваше положителни резултати. Освен ако целта не е просто болка, страх, омраза и осакатяване. Може би именно това беше целта им.
Понякога се чудеше дали мъченията не бяха причината за предателствата и измяната, които Инквизицията така ревностно преследваше, но не споделяше подобни мисли с останалите. Иска се смелост да предвождаш атака, но поне знаеш, че имаш хора зад гърба си. Иска се съвсем различна и много по-рядко срещана смелост да се изправиш сам и да заявиш открито: „Аз не одобрявам методите ни“. Особено право в лицата на мъчители. Уайл не притежаваше коя да е от двете. Затова правеше каквото му е наредено, опитваше се да не мисли за това и се чудеше какво ли е да имаш работа, в която да вярваш.
Фенриг нямаше неговите проблеми. Той обичаше работата си. Виждаше го в тези негови сини проницателни очи. Сега той се обърна към затворника и ухилен до уши каза:
- Убеден съм, че преди да стигнем в Старикланд, ще е престанал да го понася така добре. - Затворникът продължаваше да мълчи, а посинелите му от татуировките ребра се вдигаха и отпускаха спокойно при всяко дрезгаво вдишване и издишване. - Много нощи до тогава. Много горене ще падне. Да, точно така. Мисля, че ще стане много по-разговорлив, когато...
- Аз вече предложих да млъкнеш - каза Болдър. - Сега смятам да го направя под формата на заповед. Какво ти.
На вратата се почука. Три бързи удара. Практиците се спогледаха учудено. Лорсен се връща с още въпроси. Веднъж влезе ли му въпрос в главата, той не беше от хората, които щяха да чакат до сутринта за отговор.
- Ще отвориш ли? - извърна се Фенриг към Поут.
- Защо аз?
- Най-близо си.