- Сигурно. Честно казано, аз не съм много по предпазливото мислене.
Савиан приключи с натягането на тетивата и се загледа в татуираната като гривна около китката си дума „Свобода“.
- Винаги съм мислел, че ще умра в битка за каузата.
- И ще стане - каза Лам, зает да разпределя всякакви оръжия из стаята. - Каузата по спасяването на дъртия ми задник.
- Доблестна кауза е това. - Савиан постави стрелата в жлеба. - Мисля да отида горе.
- Да, върви. - Лам изтегли меча, който беше взел от Уердинур - дългото матово острие със сребристата буква над гарда на дръжката. - Нямаме цяла нощ за губене.
- Ще се оправиш ли сам долу?
- Ти по-добре не слизай. Онова побъркано копеле отпреди трийсет години понякога ме навестява.
- Значи ще имам двама ви на помощ тук долу. Не трябваше да се връщаш. - Савиан му подаде ръка. - Но се радвам, че го направи.
- Не бих го пропуснал за нищо на света. - Лам пое ръката му и я стисна. Останаха за момент така, един срещу друг, очи в очи, и в този момент Савиан знаеше, че ако се бяха срещнали преди трийсет години, също щяха да се разберат само с поглед. Но времето за приятелство свърши. Той открай време влагаше повече усилия във враговете си, а сега навън имаше предостатъчно от тях. Обърна се и изкачи стъпалата към ниската мансарда под покрива по три наведнъж. Държеше по един арбалет във всяка ръка, а колчанът със стрелите беше препасал на гърба си.
Видя четири прозореца, два гледаха към фасадата на форта, два -към задната част. Сламеници покрай стените. Ниска маса в средата със запалена на нея газена лампа, а в светлото петно - лък, колчан със стрели и боздуган с остри, проблясващи зловещо метални шипове. Едно полезно нещо от наемниците - оставяха оръжия навсякъде около себе си. Приклекна, подпря внимателно арбалета под прозореца отляво, после пропълзя до този отдясно, открехна леко капаците и надникна навън.
Огромният огън осветяваше хаоса в лагера. Хората тичаха насам-на-там. Изглежда, дошлите да забогатеят покрай наемниците не бяха очаквали да се озоват в разгара на битка. Пред вратата на форта лежеше трупът на един от практиците, но Савиан не смяташе да рони сълзи за него. Като дете се разплакваше лесно, но с годините очите му пресъхнаха завинаги. Нямаше друг начин. Това, което беше видял, това, което беше вършил -нямаше толкова солена вода на света.
Видя пръснати покрай колибите стрелци с насочени към форта лъкове и се опита да запомни позициите им, ъгъла, под който трябваше да стреля, и разстоянието до всеки. Тогава видя тичащи към врата мъже със секири в ръце. Грабна лампата от масата, запрати я навън, тя се превъртя няколко пъти в тъмнината и се пръсна в тръстиковия покрив на една от колибите.
- Идват към вратата! - извика през рамо.
- Колко са? - чу се гласът на Лам отдолу.
- Петима, мисля! - Погледът му зашари по тъмните силуети пред огъня. - Шестима! - Вдигна арбалета, опря приклада стабилно на рамото си и изпита топло и приятно чувство, като това да лежиш притиснат в гърба на любовница. Прииска му се да бе прекарал повече време притиснат до любовница, отколкото до приклада на арбалет, но беше избрал пътя си, а това тук беше поредната спирка по него. Натисна спусъка, усети потрепването на арбалета, един от онези със секирите залитна настрани и се стовари по задник на земята.
- Петима! - извика, докато отиваше до съседния прозорец. Остави празния арбалет на земята и взе приготвения под прозореца. Няколко стрели изтракаха по стената, една се превъртя във въздуха и падна някъде в стаята. Прицели се в един от тъмните силуети, стреля и видя наемника да полита в пламъците. Въпреки силния шум отвън го чу да крещи, дока-то гореше.
Сниши се и седна под прозореца, опрял гръб в стената. Една стрела влетя над главата му и се заби в гредите на покрива. Разтърси се от поредния пристъп на кашлица се, но успя да я потуши. Раните от изгорено по ребрата му започнаха да щипят. Чу първите удари на секирите във вратата. Трябваше да ги остави на грижите на Лам. От задната страна на форта говореха тихо, но той ги чу. Притича покрай масата и сграбчи лъка. Нямаше време да препасва колчана със стрелите, просто го пъхна в колана си.
Пое дълбоко дъх, потисна нов пристъп на кашлица, запъна стрела в тетивата, опъна я бавно и едновременно с това пъхна горния рог на лъка под капаците на прозореца и ги открехна. Подаде се навън и издиша бавно.
Бяха клекнали в сянката до черната стена. Един вдигна глава - облещени очи и кръгло лице - и Савиан го улучи право в отворената уста само от няколко крачки разстояние. Приготви нова стрела. Нещо профуча и докосна косата му. Бавно и спокойно опъна лъка. Видя проблясъка на стомана пред лъка на стрелеца отдолу, когато той направи същото. Улучи го в гърдите. Извади нова стрела. Някой притичваше покрай стената. Стреля и го видя да се строполява в снега. Шум от стъпки и скърцането на снега - последният се измъкваше към ъгъла на форта. Прицели се в гърба му и стреля. Онзи се свлече на колене и простена, после се разкашля. Савиан извади още една стрела, улучи го отново, затвори с лакът двата капака на прозореца и пое дълбоко дъх.