Разтресе се от кашлица и трябваше да се облегне на стената. Отдолу се разнесе рев, последва го звън на стомана, чуха се ругатни, трясъци, тропот и още трясъци.
Отиде, залитайки, до един от предните прозорци, постави стрела в лъка и погледна навън. Двама тичаха към вратата. Улучи единия в лицето и той падна по гръб като покосен, а вторият заби пети в калта и хукна настрани. Последното, което видя, преди да се дръпне рязко от прозореца, бяха застинали във въздуха, осветени от огъня стрели. Разнесе се тракане по стената.
Нещо изпука и капаците на един от задните прозорци се отвориха. На перваза се появи ръка. Той пусна лъка на земята, грабна мимоходом боздугана от масата и като внимаваше да не закачи гредите на покрива, замахна и го стовари върху изникналия в отвора на прозореца шлем. Онзи полетя надолу.
Обърна се, в отвора на другия прозорец се появи тъмна фигура, промуши се вътре с нож в зъбите си. Скочи към него, но дръжката на боздугана се отплесна от рамото му и двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят, да ръмжат, да пъшкат. Савиан усети парене по корема си и залитна назад. Блъсна се с гръб в стената, а онзи го натисна отгоре. Извади ножа от колана си. Едната половина от озъбената физиономия на наемника грейна осветена от огъня навън и Савиан заби острието си в нея. Онзи скочи назад и докато залиташе, видя, че лицето му беше разпрано и от него висеше голямо парче месо. Наемникът започна да се мята бясно из тесния таван, а Савиан се надигна по стената и скочи отгоре му. Свали го на земята и започна да го ръга, да кашля и пак да ръга, докато онзи не спря да мърда. Остана коленичил над него, раздиран от кашлица - имаше чувството, че червата му щяха да изпаднат.
Отдолу се разнесе раздиращ ушите крясък, някой пропищя отчаяно: „Не! Не! Не!“, а след това се чу ръмженето на Лам: „Да, шибаняко!“. Нещо изтропа глухо два пъти, после стана тихо.
Лам изпъшка някъде отдолу, чу се трясък, сякаш беше ритнал нещо.
- Добре ли си? - провикна се Савиан. Не можа да познае гласа си -странен, задавен.
- Още дишам - Лам звучеше още по-странно и от него. - Ти?
- Отнесох една драскотина. - Той вдигна ръка от корема си. Кръвта лъщеше черна върху татуировките. Много кръв.
Прииска му се да поговори за последно с Корлин. Да й каже всички онези неща, които си мислеше, но бяха прекалено трудни за казване в момента и които винаги можеше да й каже по-късно. Колко се гордееше от това, което беше станала. Колко би се гордяла с нея майка й. За това, че продължаваше борбата. Примижа от болка. Или може би, че трябва да се откаже от нея, защото човек живее един живот, и струва ли си, като погледнеш назад, да видиш само кръв по ръцете си?
Но вече беше прекалено късно да й казва каквото и да било. Беше избрал пътя си и ето къде свършваше той. Не беше чак толкова зле в края на краищата. И добро, и лошо в него, малко гордост, малко срам като при всички останали. Пропълзя, кашляйки, към предната стена, вдигна един от арбалетите и започна да натяга тетивата с лепкавите си ръце. Проклети ръце. Нямаше я някогашната им сила.
Изправи се до прозореца и погледна навън. Хора се движеха, над колибата, на чийто покрив беше хвърлил лампата, се издигаха огромни пращящи пламъци.
- Само това ли можете? - извика навън.
- За твоя беда - чу се гласът на Коска. - Не!
Нещо просветна, чу се съскане и изведнъж стана светло като ден.
Звукът беше като този от Божия глас, както го описваха святите писания, когато само с шепот изравнил със земята Немай - града на арогантните и безверниците. Джубаир отлепи длани от ушите си, но те продължиха да звънят. Когато задушливият дим започна да се разнася, напрегна очи към форта.
Постройката беше понесла сериозен удар. В стените имаше дупки, достатъчно широки да пъхнеш пръст, юмрук, дори глава. Половината от горния етаж беше изчезнала безследно. Натрошените като трески дъски тлееха, три от гредите на стените все още се крепяха в единия ъгъл - напомняйки за формата на постройката. Чу се пропукване, половината покрив пропадна и по земята се посипаха натрошени керемиди.