Фургонът беше изчезнал. На негово място беше останало само подозрително изглеждащо на фона на опустошението чисто петно черна кал.
- Къде е? - извика Коска, изблъска Суорбрек от пътя си и се завтече натам.
В снега и калта, насред множеството отпечатъци от копита, се виждаха ясно две дълбоки прави следи от колела, които водеха надолу към имперския път.
- Бракио? - Гласът на Коска се извиси до умопомрачителен писък. -Намери някакви шибани коне и тръгвай след тях!
Стириянецът го зяпна.
- Ти ги искаше оградени и накуп. Цялото стадо го няма вече.
- Някои трябва да са се откъснали от стадото. Намери коне и тръгвай след проклетите копелета. Веднага! Веднага! Веднага! - Той ритна ядосано снега към Бракио и за малко да падне по гръб. - Къде, по дяволите, е Темпъл?
Дружелюбния извърна очи от следите на фургона и повдигна озадачено вежди.
- Всички, които могат, да тръгват незабавно!
Димбик и Лорсен размениха тревожни погледи:
- Пеша? Чак до Крийз!
- По пътя ще хванем конете!
- А ранените?
- Тези, които могат да ходят, са добре дошли. Останалите - по-голям дял за нас. А сега ги подкарай, проклет глупако!
- Разбрано, господине - промърмори Димбик, свали парадния пояс и го захвърли гневно в калта - гордостта му отдавна приличаше на парцал, но след хвърлянето по корем, за да се спаси от стадото, беше омазан целият с конски фъшкии.
- Ами севернякът? - кимна към форта Дружелюбния.
- Майната му на северняка - изсъска Коска. - Полей проклетата постройка с масло и я запали. Откраднаха златото ни! Откраднаха мечтите ми, разбираш ли това? - Той се загледа намръщен в имперския път и изчезващите в далечината следи от фургона. - Няма да позволя ново разочарование.
Лорсен едва се сдържа да не повтори разсъжденията на Коска отпреди малко за благосклонността на съдбата. Докато наемниците щяха да се изтрепят от бързане в приготовленията си за тръгване, той застана над забравения потрошен труп на Контъс до стената на форта.
- Каква загуба - промърмори той. - Във всяко едно отношение.
Но инквизитор Лорсен беше практичен човек. Човек, който не се плашеше от трудности и тежка работа. Той взе разочарованието си, стъпка го, задуши го в себе си, натика го при съмненията си и насочи мисли към това какво може да бъде спасено от погрома.
- Ще си платиш за това, Коска - промърмори той, загледан в гърба на генерала. - Ще си платиш.
Прекалено бавно
Всеки болт, всеки лагер, дъска и сглобка по чудовищния фургон трещеше, тропаше или виеше и всичко това се сливаше в ужасяваща какофония, така оглушителна, че Темпъл не чуваше дори собствените си ужасени писъци. Капрата го млатеше в задника, подмяташе го като парцалена кукла и заплашваше да изпотроши зъбите му до един. Надвисналите ниско клони изскачаха заплашително от тъмнината, деряха стените на фургона, бичуваха лицето му. Един беше успял да отнесе шапката на Шай и косата й се вееше свободно. Тя не откъсваше насълзени от вятъра очи от пътя и озъбена, крещеше като обезумяла по конете, докато ги шибаше с юздите.
Темпъл не смееше да си помисли колко тежеше огромното количество дърво, метал и преди всичко злато, върху което в момента се носеха стремително надолу по склона. И всичко това въпреки безупречната си изработка всеки момент щеше да се пръсне на парчета и да отнесе злощастните им задници със себе си. Но страхът беше неизменен спътник в живота му. Какво можеше да направи в момента, освен да продължи да стиска капрата на подскачащото возило на смъртта с изгарящи от напрежение ръце и надигнал се от ужас и от изпития алкохол стомах? Не знаеше кое беше по-страшно - с отворени или със затворени очи.
- Дръж се! - изкрещя му Шай.
- А ти какво си мислиш, че пра...
Тя запъна здраво краката си в дъската пред капрата, опря раменете си в облегалката и дръпна рязко лоста на спирачките с такава сила, че жилите на врата й изскочиха. Колелата изпищяха като душите на мъртвите в ада. От двете страни на фургона хвръкнаха фонтани искри - по-ярки от тези на празненството по случай рождения ден на императора. Със свободната си ръка Шай дръпна юздите и сякаш целият свят започна да завива стремително. После, когато две от огромните колела се отлепиха от земята, се наклони на една страна.
Времето спря. Темпъл изкрещя. Шай изкрещя. Дори фургонът сякаш изкрещя с тях. Дърветата от външната страна на завоя полетяха стремително към тях, а с тях и очакващата ги смърт. И тогава колелата изтропо-лиха отново на земята. Темпъл залитна напред, прехапа езика си, викът секна в гърлото му и тъкмо когато виждаше как се сгромолясва между конете и трамбоващите им копита, бе подхвърлен назад и се озова обратно на капрата.