Плитък каньон, склонове от пръст и слоеве камък с тук-там задържал се сняг. Пътят вървеше по дъното, точно в средата, а покрай него -пръснати канари и гъст трънак. Фургонът лежеше на една страна на десетина крачки отпред. Едната му врата беше откъртена, а другата висеше широко отворена. Едно от колелата от горната страна липсваше, другото още се въртеше бавно. Тегличът се беше откъснал и конете продължаваха да препускат в далечината, със сигурност приятно изненадани от облекчението.
Слънцето тъкмо си проправяше път към дъното на каньона и златната пътека зад преобърнатия фургон - близо трийсет крачки дълга - блестеше ярко жълта. Шай седеше насред нея.
Темпъл скочи на крака и хукна към нея, почти моментално се спъна и се просна по очи, устата му се напълни със сняг, но той го изплю заедно с една случайно попаднала там малка златна монета и продължи да тича. Тя се опита да стане, дългото й палто се закачи в трънака и я повлече обратно надолу.
- Кракът ми е заминал - изсъска тя през зъби. Косата й беше сплъстена, а лицето й - изцапано с кръв.
- Можеш ли да стъпиш на него?
- Не. Това означава заминал.
Той пъхна ръка под мишницата й и с много усилия успя да изправи и двамата на крака - тя на един здрав, той на два разтреперани.
- Имаш ли нов план?
- Да те убия и да се скрия в трупа ти.
- Аз и толкова не можах да измисля. - Огледа склоновете на каньона и тръгна, а Шай заподскача на един крак до него към най-обещаващото място, което успя да намери. Досети се каква гледката са така, пъшкащи и охкащи при всяка крачка, и ако не знаеше, че старите му спътници са наблизо, сигурно щеше да се разсмее с глас. Но знаеше, че са, и не го направи.
- Съжалявам, че те забърках в това - каза Шай.
- Сам се забърках. Много отдавна. - Той докопа един увиснал от склона храст и се набра по него нагоре, но изтръгна проклетото нещо с корените и то се сгромоляса на главата му сред облак пръст, повечето от която попадна в устата му.
- Остави ме и бягай - каза му тя.
- Изкушаваща идея... - Започна да се оглежда за друг път нагоре. -Но това го пробвах вече и не се получи добре. - Стисна един стърчащ корен, дръпна го и той се откъсна, повличайки надолу чакъл. Проклетият склон беше по-ненадежден и от него. - В последно време се опитвам да не повтарям стари грешки.
- И как ти се удава?
- В момента не особено блестящо. - Ръбът на скалата беше само на няколко крачки над ръката му, но със същия успех можеше да е на няколко мили - Темпъл просто не виждаше път дотам.
- Хе-хей, Темпъл!
По пътя между двата изровени от колелата на фургона коловоза бавно се зададе конник. След напускането на Старикланд всички бяха отслабнали, но не и Бракио. Той спря недалеч от двамата и се облегна на рога на седлото.
- Пфу, сериозна гонитба - каза той на стириянски. - Не мислех, че си способен на такова нещо.
-Капитан Бракио! Какво удоволствие! - Темпъл пристъпи напред, за да прикрие с тялото си Шай. Жалка проява на галантност, толкова жалка, че направо го досрамя. Усети я да хваща ръката му - пръстите й лепнеха от кръв, - знаеше, че беше само за да не падне, но му стана приятно.
Чу зад себе си да се свлича пръст, обърна се и видя втори конник. Беше спрял на билото и държеше зареден арбалет. Темпъл осъзна, че коленете му треперят. Боже, как му се искаше да имаше малко смелост поне. Пък било то и само накрая.
Бракио подкара лениво коня си към него.
- Казвах аз на Стареца, че не може да ти има доверие, но ти винаги си му бил слабост.
- Е, добрите нотариуси не се намират под път и над път. - Темпъл се огледа отново, в случай че избавлението се е появило неочаквано отнякъде, без да го е забелязал. Не беше. Опита всячески да влее малко увереност в разтреперания си глас. - Заведи ни обратно при Коска и аз ще оправя нещата.
- Не и този път. - Бракио изтегли със звън тежкия си меч от ножницата и пръстите на Шай стиснаха още по-силно ръката на Темпъл. Може и да не беше разбрала думите, но изваденият меч не се нуждаеше от превод. - Коска е на път за насам и аз мисля, че когато дойде, ще иска да завари нещата вече оправени. Това означава ти - мъртъв, в случай че се чудиш.
- Да, да, досетих се - изграчи Темпъл. - Когато извади меча. Но благодаря за уточнението.
- За теб винаги. Харесвам те, Темпъл. Винаги съм те харесвал. Лесно те обиква човек.
- Но въпреки това ще ме убиеш.
- Е, казваш го така, все едно имам избор.
- Аз съм си виновен. Както винаги. Само че... - Темпъл облиза устни, измъкна ръката си от тази на Шай, погледна Бракио право в изморените очи и потърси онази стара убедителна усмивка. - Мислех си дали не би пуснал момичето да си върви. Можеш да го направиш.