Бракио погледна към Шай, която беше приседнала на една издатина на склона и мълчеше.
- Бих го направил. Ако искаш, вярвай, но не обичам да убивам жени.
- Естествено. Кой би искал да отнесе такива спомени обратно на дъщерите си. - Бракио разкърши неловко рамене и ножовете по корема му се размърдаха. Темпъл усети, че е намерил пролуката към него. Падна на колене в снега, сплете пръсти пред гърдите си и отправи безмълвна молитва. Не за себе си, за Шай. Тя от двамата заслужаваше спасение. - Беше моя идея. Изцяло моя. Аз я подлъгах. Знаеш ме какъв съм, а тя, горката, е лековерна като дете. Пусни я да си върви. След време ще се почувстваш добре, че си го направил, ще видиш. Пусни я. Умолявам те.
Бракио повдигна озадачено вежди:
- Всъщност това е направо трогателно. Очаквах да хвърлиш цялата вина върху нея.
- И мен ме трогна - съгласи се конникът от билото.
- Ние не сме чудовища. - Бракио вдигна ръка и изтри едното си насълзено око. Другото обаче остана сухо. - Само че тя се опита да ни ограби. Без значение чия е била идеята. А и неприятностите, които ни причини баща й. Не. Коска няма да разбере. А и не е, като че можеш някога да ми върнеш услугата, нали така?
- Не - промърмори Темпъл. - Не, не мисля. - Отчаяно затърси какво да каже, нещо, което поне да отложи с малко неизбежното. Още секунда. Още дъх. Странно. Това не бяха най-щастливите му моменти живот, защо му е да ги удължава? - Ще помогне ли, ако кажа, че бях много пиян?
Бракио поклати глава:
- Всички бяхме пияни.
- Скапано детство?
- Мен майка ми ме заключваше в килера.
- Скапан живот като цяло?
- Чий не е? - Бракио смушка отново коня си и огромната му сянка падна върху Темпъл. - Хайде да ставаш вече, а? Искам да стане бързо и чисто. - Той разкърши рамо. - Нито за теб, нито за мен ще е приятно да те сека половин час, нали така?
Темпъл извърна поглед към Шай, цялата изцапана с кръв и изтощена.
- Какво каза той? - попита го.
Темпъл сви унило рамене. Тя кимна. Оказа се, че дори тя може да се примири и да се откаже от нещо. Вдигна очи към небето, докато се изправяше от земята. Най-обикновено, синьо-сивкаво небе. Ако имаше Бог, той беше скучен банкер без чувство за хумор. Безчувствен педант, отмятащ хорските дългове в космическия си тефтер. Всеки живее назаем и ра-но или късно идва моментът да плаща дължимото.
- Нищо лично - каза Бракио.
Темпъл затвори очи. Слънцето прозираше в розово през клепачите му.
- Трудно е да не го приемеш лично.
- Предполагам.
Нещо изтрака. Темпъл трепна и стисна очи. Мечтаеше да срещне смъртта с достойнство, като Кадия например. Но достойнството иска практика, а Темпъл нямаше никаква. Не можеше да спре да стиска очи и да трепери. Замисли се какво ли е усещането, когато ти отсекат главата. Какво изпитваш? Чу нещо да щрака, някой издиша тежко и той направо сгърчи лице от ужас. Естествено, че усещаш всичко, как иначе? Конят на Бракио удари с копито земята и нещо метално издрънча.
Темпъл отвори с мъка едното си око. Бракио гледаше отгоре, силно изненадан. От шията му стърчеше стрела, от гърдите му - още две. Отвори уста и от нея бликна кръв, после бавно се наклони на седлото и се строполи по лице в краката на Темпъл. Единият му ботуш остана заклещен в стремето.
Темпъл се огледа. Наемникът с арбалета беше изчезнал. Конят му си стоеше кротко на билото, но вече без ездач.
- На това казвам аз изненада - изграчи Шай.
Зададе се кон. На него с провесени през рога на седлото китки, с раз-рошена от лекия ветрец къса коса и обичайната начумерена физиономия седеше Корлин.
- Приятна, надявам се.
- Малко закъсня. - Шай хвана провесената като безчувствена надолу ръка на Темпъл и се надигна, мижейки от болка. - Но мисля, че ще ти го простим. - По двете била се появиха ездачи - около три дузини, - добре въоръжени, някои и с брони. Имаше мъже, жени, млади и стари, някои от тях Темпъл беше виждал в Крийз, други бяха напълно непознати. Неколцина държаха наполовина опънати лъкове, чиито стрели не сочеха точно към него, но определено не бяха насочени и настрани. Някои бяха навили ръкави и по ръцете им се виждаха татуировки: „Смърт на Съюза. Смърт на краля. Вдигнете глави!“.
- Бунтовници - прошепна Темпъл.
- И ето го и дежурното съобщаване на очевидното. - Корлин слезе от коня, изрита закачания за стремето крак на Бракио и преобърна с ботуш трупа му. Очите му се блещеха към небето от омазаното му с кръв и прахоляк лице. - Как е ръката?
Шай запретна ръкав със зъби и разкри отдолу дълга рана, от която продължаваше да тече по малко кръв и да се стича по пръстите й. Гледката накара коленете на Темпъл да омекнат. Всъщност да омекнат още повече. Все още не можеше да повярва, че продължаваше да диша.