- А инквизиторът?
- Жив и здрав, доколкото ми е известно.
- Какво искат?
- Инквизиторът иска да изтезава наред в името на едно по-светло бъдеще.
- А Коска?
- Коска иска древно златно съкровище, което открадна от драконо-вите хора и което... - Темпъл зачопли нервно протритата яка на ризата си. - Аз откраднах от него.
- И къде е в момента това дважди крадено съкровище?
Темпъл направи измъчена гримаса:
- Откраднато. Онази жена, Корлин, го взе. Оказа се, че тя е бунтовническият водач Контъс. Ден, пълен с изненади, а?
- Така. изглежда - прошепна Кмета. - Къде е Корлин?
Темпъл й поднесе любимото си безпомощно повдигане на рамене:
- Където й видят очите.
Кмета не беше почитател на въпросното повдигане на рамене.
- Нямам хора, за да се бия с тях. Нямам пари, с които да им платя. Нямам древно съкровище за Никомо-проклет-да-е-Коска и със сигурност нямам по-светло бъдеще за инквизитор-шибания-Лорсен! Има ли шанс твоята глава да умилостиви и двамата?
- Боя се, че не - преглътна отново Темпъл.
- Аз също. Но ще се наложи поне да им отправя това предложение поради липсата на по-добро.
- Като стана дума. - Темпъл облиза нервно устни. - Аз имам предложение.
Кмета сграбчи Темпъл за ризата и го придърпа към себе си:
- Добро предложение? Най-доброто, което съм чувала?
- Искрено се съмнявам, но предвид обстоятелствата. още ли е у теб онзи договор?
- Уморен съм - каза ефрейтор Брайт и изгледа равнодушно скупчените една връз друга колиби на Крийз.
- Ъхъ - отвърна просто Ког Стария. Едва успяваше да държи очите си отворени след пиршеството от миналата нощ, ужаса на стадото през лагера, дългото ходене и още по-дългото яздене след това.
- Мръсен съм - добави Брайт.
- Ъхъ. - Пушекът от огромния огън в лагера, търкалянето в храстите с цел избягване на копитата на връхлитащите коне и калта от галопиращите отпред ездачи.
- Всичко ме боли - продължи Брайт.
- Несъмнено. - Отново пиршеството от миналата нощ, отново тежката езда, а също синката на ръката му от падането в планината и старата рана на задника - тя никога не спираше да боли. Човек не би помислил, че стрела в задника може да е такава напаст, но ей на. Броня за задника. От това се нуждае всеки наемник.
- Тежка кампания беше - каза Ког.
- Ако „тежка“ може да опише половин година здрава езда, здраво пиене, убийства и грабежи.
- Че как иначе да ги опишеш?
Брайт се замисли за момент.
- Прав си. Виждал ли си по-лошо? Ти си с Коска от години.
- В Севера беше по-студено. Кадир - по-прашасал. Последната касапница в Стирия беше по-кървава. В един момент имаше истински метеж в дружината. - Той намести оковите, висящи на колана му. - Престанахме да използваме вериги и почнахме да бесим за най-малкото прегрешение. Но като цяло, не. Не съм виждал по-лошо. - Ког подсмръкна, изхърка мощно, завъртя из устата си насъбрания сопол, претегли го добре на консистенция и тегло, изпъна назад гръб и го изплю в идеална парабола в отворения прозорец на една от колибите.
- Не съм виждал друг да плюе така добре - каза Брайт.
- Работата е в практиката - отвърна Ког. - Като при всичко останало.
- Разбързайте се! - изрева през рамо от началото на колоната Коска. Ако осемнайсет можеха да минат за колона. И все пак те бяха щастливците в дружината. Останалите сигурно още се точеха пеша през платото. Онези, които още дишаха.
Мислите на Брайт очевидно течаха в същата посока.
- Загубихме много свестни мъже през последните няколко седмици.
- „Свестни“ може би е малко преувеличено казано.
- Знаеш какво имам предвид. Не мога да повярвам, че Бракио го няма вече.
- Голяма загуба.
- И Джубаир.
- Аз не съжалявам, че главата на черното копеле не е вече на раменете му.
- Особняк беше, вярно, но сигурен човек зад гърба ти, когато стане напечено.
- Аз предпочитам да стоя настрана от напечени ситуации.
Брайт го погледна, без да извръща глава, и забави малко ход, за да не го чуят онези отпред.
- Напълно те разбирам. Искам да се прибера вече у дома.
- Къде е у дома за хора като нас?
- Е, хубаво, искам да отида където и да е, само не тук.
Ког огледа камарата натрошено дърво и отломки, които сега минаваха за Крийз. Градът по принцип не беше място с вероятност да очарова цивилизована душа, но сега нямаше никакъв шанс, половината - пепелище, другата половина - обезлюден. Останалите в града изглеждаха като хора, които или не знаеха как да си тръгнат, или вече бяха изпаднали дотам, че да не искат дори да опитат. Един ужасяващо окаян просяк покуца след тях с протегната ръка и падна в канавката. От другата страна на улицата една беззъба жена седеше и се смееше ли, смееше. Побъркана. Или беше чула нещо забавно. Най-вероятно побъркана.