- Разбирам напълно - каза Ког. - Но сега трябва да намерим парите. - Вътрешно не беше убеден, че иска да ги намери. През целия си живот беше драпал със зъби и нокти за дребни монети. После изведнъж се оказа с толкова много злато в ръцете, а от него в този момент - никаква полза. Направо светът изгуби смисъл, камо ли златото.
- Не си ли скътал малко?
- О, естествено. Малко. - В действителност повече от малко. Кесията под мишницата му тежеше от монети. Не дотам, че да се поти от теглото им, но прилично количество.
- Всеки е скътал по нещо - промърмори Брайт. - Та на практика, сега търсим парите на Коска, прав ли съм?
Ког смръщи чело:
- Въпрос на принцип е.
- Принцип? Сериозно?
- Не можем да позволим някой да дойде и да ни ограби просто ей
така.
- Ние самите го заграбихме, нали? - каза Брайт и Ког не можеше да отрече това по никакъв начин. - Казвам ти, това злато е прокълнато. От момента, в който сложихме ръка на него, нещата отидоха от лайно към камара лайна.
- Няма такова нещо като проклятие.
- Кажи го на Бракио и Джубаир. Колко тръгнахме от Старикланд?
- Над четиристотин според Дружелюбния, а той никога не греши в броенето.
- Колко сме в момента?
Ког понечи да отговори, но размисли и млъкна. Беше очевидно, че нямаше как да спори.
- Именно - продължи Брайт. - И останем ли за по-дълго тук - всички сме пътници.
Ког насъбра нова храчка и този път я изплю в прозореца на горния етаж на една от постройките. Истинският майстор трябва от време на време да си поставя предизвикателства.
- Отдавна съм с Коска.
- Времената се менят. Погледни това място например. - Брайт кимна към празните колиби, които допреди месец-два гъмжаха от народ. - И каква е тая воня?
Ког сбърчи нос. Естествено, Крийз винаги беше вонял, но с добрата стара воня на лайна и долнопробен живот - място, където да се почувства човек у дома си. Сега във въздуха се усещаше особен задушлив мирис, а над целия град се стелеше бледа кафеникава мъгла.
- Не знам. Обаче не ми харесва.
- Искам да си вървя у дома - каза натъжен Брайт.
Колоната приближаваше центъра на града, ако такъв беше останал. От едната страна на калната улица се виждаха високо скеле и огромна купчина дървени греди - строяха нещо. На отсрещната страна, „Храмът на зара“, където преди месец и нещо Ког беше прекарал няколко приятни вечери, си стоеше все същият. Коска спря колоната с вдигнат юмрук, после с помощта на Дружелюбния се надигна от седлото и слезе сковано.
Кмета стоеше на стълбите, облечена в дълга черна рокля, закопчана до под брадичката. Каква жена само. Истинска дама според Ког, който не помнеше откога не беше използвал тази дума.
- Генерал Коска - усмихна се приветливо тя. - Не очаквах...
- Не се прави на изненадана - прекъсна я гневно той.
- Но аз съм изненадана. Боя се, че идвате в малко неподходящ момент, очакваме.
- Къде е златото ми?
-Моля?
- Няма проблем, прави се на много учудена. И двамата не сме глупаци. Къде е проклетият ми нотариус тогава?
- Вътре, но.
Старецът тръгна покрай нея и заизкачва с мъка и мърморейки, недоволно стълбите, последван от Дружелюбния, Суорбрек и Димбик.
Кмета докосна леко ръката на Лорсен:
- Инквизитор Лорсен, длъжна съм да протестирам.
- Скъпа милейди Кмет. Аз протестирам от месеци. И докъде ме доведе това?
Коска нехаеше за половин дузината биячи на Кмета от двете страни на вратата. Но Ког добре ги огледа, докато изкачваше стълбите след останалите, и от тревожния поглед на Брайт разбра, че и той бе направил същото. Дружината ги превъзхождаше по брой - а и още прииждаха по платото, колкото бързо можеха да ходят - но в този момент хич не му се искаше да се бият с тях.
По принцип не обичаше да се бие.
Капитан Димбик изпъна униформата си. Въпреки че предницата й беше цялата в кал. Въпреки че се беше протрила по шевовете. Въпреки че той вече не принадлежеше към никоя армия, че нямаше страна и националност и се биеше за принципи и каузи, в които само ненормален би вярвал. Въпреки че се чувстваше напълно изгубен и всеки ден водеше отчаяна борба да прикрие ненавистта и съжалението, които изпитваше към себе си, въпреки това.
По-добре изпъната, отколкото смачкана.
Мястото беше променено от последното му посещение. Игралната зала беше неестествено празна - игралните маси бяха струпани покрай стените, жените - изведени навън, клиенти нямаше, дори нишите в стените бяха празни - и скърцащият дъсчен под беше останал гол. Десетина от биячите на Кмета стояха пръснати наоколо, въоръжени и следящи зорко цялата зала. Зад дългия бар стоеше мъж и бършеше чаши. В средата имаше маса - прясно полирана, но с видими следи от дългогодишна употреба. На нея зад свитък хартия седеше Темпъл, учудващо необезпокоен от влизането на хората на Димбик, които се наредиха около него.