-Мътните. да. го.
- Дай на мен. - Шай се пресегна и разкопча катарамата.
Лам изтегли ножницата от колана и той увисна. Огледа се къде да го остави, отказа се, хвърли го на дъските, тръшна се на пейката до нея и протегна бавно напред крака.
- Савиан? - попита тя.
Лам поклати глава едва-едва, сякаш вратът му беше скован и не можеше да я помръдне повече.
- Къде е Коска?
- Няма го. - Шай му подаде бутилката. - Темпъл го изадвокатства.
- Изадвокатства?
- С малко помощ от Кмета и една последна и неочаквано добре изиграна роля.
- Да не повярваш. - Лам отпи голяма глътка, изтри устните си, загледан в отсрещната страна на улицата. Няколко къщи по-надолу от фабриката на Кърнсбик, над вратата на някогашна игрална зала, окачваха табела: „Банка Валинт и Балк“. Отпи отново. - Времената се менят.
- Чувстваш ли се изостанал от тях?
Той извърна бавно към нея очи - кървясали и почти затворени от отоци - и й върна бутилката.
- От много отдавна.
Останаха загледани един в друг като оцелели в лавина.
- Какво стана, Лам?
Той отвори уста, сякаш се чудеше откъде да започне, после сви рамене. Изглеждаше по-смазан от умора и по-пребит и от нея.
- Има ли значение?
- Ако няма нищо за казване, не си прави труда - тя надигна бутилката.
- Не. Мисля, че няма.
Последни думи
- Точно като в доброто старо време, а? - Суийт се усмихна широко пред гледката на побелялата на петна равнина отпред.
- По-студено е - каза Шай и се загърна в новото си палто.
- Повече белези - каза и разтърка една от новите придобивки по лицето си.
- По-големи дългове - каза Темпъл и потупа празните си джобове.
Суийт се изкиска:
- Хленчещи женоря. Още сте живи, нали, намерихте децата си, стигнахте до Далечна стана, ширнала се пред очите ви? Аз на това му викам справедлив резултат.
Лам зарея поглед в хоризонта. Шай измърмори недоволно под носа си. Темпъл се усмихна, притвори очи и вдигна лице, за да се порадва на розовото слънце през клепачите си. Беше жив. Свободен. Дълговете му бяха по-големи от всякога, но въпреки това, да, справедлив резултат. Ако имаше Бог, той беше любящ баща, който винаги прощава на децата си, независимо колко са се отклонили от праведния път.
- Гледам, нашият приятел Бъкхорм се справя добре - каза Лам, кога-то изкачиха билото на едно възвишение и погледнаха надолу към фермата.
Беше построена на добро място, близо до поток - няколко солидни дървени постройки, наредени в квадрат. Тесни прозорци откъм външните им страни, а разстоянията между тях - преградени с ограда от заострени дървени стволове. В единия край, пред портата, имаше висока два пъти колкото човешки ръст дървена кула. Сигурно, цивилизовано, уютно на вид място. От комина на къщата се вдигаше дим и бавно се разнасяше по небето. Долината около фермата, докъдето стигаше погледът на Темпъл, беше покрита с висока зелена трева, тук-там задържал се в падините сняг и нашарена от черните точици на добитъка.
- Изглежда, има доста добитък за продан - каза Шай.
Суийт се надигна на стремената, за да огледа най-близко стоящата крава.
- И какъв добитък при това. Нямам търпение да го опитам на вкус. -Кравата го погледна подозрително, явно не много очарована от идеята.
- Може би ще е добре да съберем стадо - каза Шай. - За продан, като стигнем в Близка страна.
- Както винаги набито око за добрата сделка, а? - каза Суийт.
- Че защо да затваряш очи, като е под носа ти? Особено когато един от най-прославените пастири на света бездейства по цял ден.
- О, боже - промърмори Темпъл.
- Бъкхорм? - извика Суийт, когато четиримата приближиха портата.
- Там ли си?
Не последва отговор. Портата беше открехната и поскърцваше на пантите си под напорите на вятъра. Освен тихото блеене на добитъка в далечината Темпъл не чуваше нищо.
Тогава долови тихия звън на стомана, когато Лам изтегли меча си.
- Нещо не е наред - изръмжа той.
- Ъхъ - отвърна Суийт, облегна арбалета на бедрото си и постави стрела в жлеба.
- Безсъмнено. - Шай свали лъка от гърба си и измъкна стрела от окачения пред коляното си на седлото колчан.
- О, боже - прошепна Темпъл, като внимаваше да е най-отзад, дока-то влизаха в двора на фермата. Копитата на конете изжвакаха в хваналата ледена коричка кал. Нямаше ли край вече? Погледът му зашари по врати и прозорци, беше настръхнал от напрежение в очакване на неизвестното