- На мене ми прилича на най-обикновен просяк - изхили се ехидно момчето.
- Външният вид понякога лъже - каза Лам.
- Юристите също - каза Суийт. - Само дето не само понякога. Нап-раво им е навик на копелетата.
- Той ще изготви договора - каза Шай. - Само двайсет и пет марки. - Тя плю в шепа и протегна ръка на Рижата брада.
- Така да бъде. - Онзи се ухили или поне така изглеждаше, защото нещо се размърда насред тая гъста брада, също плю в шепа и двамата с Шай си стиснаха ръцете.
- На какъв език да изготвя документа? - попита Темпъл.
Рижата брада погледна Скулите и вдигна рамене:
- Няма значение, никой от нас не може да чете. - Той се обърна и тръгна да отваря портата.
- Сто и деветнайсет марки - прошепна Темпъл в ухото на Шай, после, докато никой не гледаше, смушка мулето, изправи се на стремената, бутна момчето от кулата и то се просна в калта пред портата. - О, хиляди извинения, не те видях.
Може би не трябваше да го прави, каза си Шай, но установи, че с това определено й се издигна в очите.
Мечти
Хеджес мразеше задругата. Мразеше това смрадливо мургаво копеле Маджуд. Този пелтечещ шибаняк Бъкхорм, дъртия фукльо Суийт и малките им правилца. Кога ще се яде или спира за почивка, какво ще се пие, къде може да се сере и какво куче имаш право да държиш. Беше по-зле от проклетата армия. Странна работа е това с армията, докато беше в нея, нямаше търпение да я напусне, но веднъж озовал се навън, и вече му липсваше.
Разтри крака в опит да се отърве от болките, но те си бяха все там, присмиваха му се. Мамка му, беше му дошло до гуша да му се присмиват. Ако знаеше, че раната ще се възпали така лошо, никога нямаше да се наръга сам в крака. Мислеше се за много умен тогава, докато гледа как целият батальон тръгва в атака след оня задник Тъни. Едно леко ръгва-не в бедрото с малък нож е за предпочитане пред пронизване в сърцето с меч, нали така? Само дето се оказа, че врагът е напуснал стената още миналата нощ и така и не се стигна до битка. Войната свърши, а той -единствен ранен в целия батальон - биде изритан от армията с един сакат крак и никакви перспективи. Лош късмет. Цял живот преследван от него.
Не всички в задругата бяха лоши обаче. Обърна се на оръфаното си седло и потърси с поглед Шай Саут. Ето я, язди накрая на колоната, почти при стадото. Не беше точно красавица, но имаше нещо интригуващо в нея, така нахакана, със залепнала от пот риза, че човек да придобие представа за формите под нея - и те си бяха съвсем наред според Хеджес. Той обичаше силни жени. Тя не беше и от мързеливите, все заета с нещо. Нямаше идея обаче защо все се влачи и се смее с тоя южняшки задник Темпъл, безполезно мургаво копеле такова, вместо да дойде при Хеджес. Имаше той нещо за нея, все усмихната щеше да е.
Хеджес разтри отново крака си, намести се на седлото и се изплю. Шай беше свястна, но останалите бяха копелета. Погледът му попадна на Савиан. Полюшваше се на капрата на фургона си до онази негова самодоволна кучка, гледай я само как е вирнала нос, все едно е нещо повече от всички останали, от Хеджес най-вече. Той се изплю отново. За това пари не искат, така че ще си плюе по цял ден.
Хората го прекъсваха, гледаха през него, а като си подаваха бутилката, него все го пропускаха, но той имаше очи на главата, а и уши също. И видя Савиан в Ростод след клането, раздаваше заповеди, все едно беше голяма работа. А оная начумерена кучка, племенницата му, и тя се мотаеше там. И тогава, дали добре си спомняше, чу името Контъс. Чу да го шепнат, а бунтовниците само дето не си изпочупиха гърбовете от кланя-не, навираха носове в кървавата земя, все едно беше самият Еуз. Хеджес знаеше какво видя и какво чу. Това дърто копеле не беше просто пътник с мечти за злато. Неговите мечти бяха кървави. Бунтовник. Но си нямаше представа, че някой може да знае за това. Виж го само как си седи там с доволна физиономия, все едно е казал последната дума в спора. Но не, този път Хеджес ще има последната дума. С лош късмет или не, знаеше кога е надушил златна възможност. И сега оставаше просто да чака верния момент, в който да обърне малката си тайна в злато.
А дотогава ще чака, ще се усмихва и ще си мисли за това колко ненавижда онова пелтечещо копеле Бъкхорм.
Знаеше, че не си струва да хаби усилия в тази насока, но понякога Рейнолт Бъкхорм мразеше коня си. Мразеше коня си, седлото, манерката и ботушите, и шапката си и кърпата, която връзваше пред лицето си, за да не диша прахоляка. Но знаеше, че животът му зависи от тях повече от този на катерача от доброто въже. Има много и интересни начини човек да умре в Далечна страна - одран от духовете, ударен от гръм или отнесен от потоп. Но в повечето случаи човек си отиваше по доста по-банал-ни причини. Проклет кон във впряга може да те убие. Скъсан ремък на седлото може да те убие. Змия под босия крак също. Знаеше, че няма да е лесно. И всички му го казаха на тръгване, клатеха глави, цъкаха с езици и го гледаха така, все едно се беше побъркал. Но да го чуеш е едно, а да го преживееш - друго. Работата, неимоверните усилия, а и това време. Или изпечен от слънцето, или подгизнал до кости от дъжда, но неизменно брулен от вятъра, който никога не стихваше и все препускаше нанякъде из равнината.