Лулайн хвана онова влечуго Хеджес да надзърта, докато приближаваше на краставото си муле. Изгледа го строго и се доближи до лейди Ин-гълстад. Сложи ръце на кръста си и се изпъчи, за да изглежда по-голяма, доколкото бе възможно, естествено. Постара се гнусното създание да не види нищо друго освен укора й. В този момент се появи Рейнолт, застана с коня си между него и жените и поде с пелтечене непринуден разговор.
- Добър човек е съпругът ти - каза лейди Ингълстад. - Винаги ще постъпи, както е редно.
- Това е така - отвърна Лулайн, стараейки се да прозвучи като горда съпруга.
Понякога мразеше съпруга си с неговото блажено неведение за несгодите й и вбесяващи разбирания за това кое е женска работа и кое - мъжка. Все едно побиването на един кол за ограда, а после напиване с мъжете е голяма работа, а отглеждането на тълпа дечурлига, ден и нощ, е просто забавление, за което трябва да е признателна. Тя вдигна поглед и видя високо в небето ято бели птици. Летяха нанякъде подредени в дълъг клин и на нея й се прииска да можеше да полети с тях.
Добре й беше в Хормринг. Добри приятели, къща, която беше стягала с години, за да заприлича на нещо. Но пита ли я никой за мечтите й, о, не, от нея се очакваше просто да продаде хубавия стол, да остави зад гърба си доброто старо огнище, край което стоеше, и да хукне да гони неговите. Гледа го как язди към началото на колоната и как сочи нещо на Маджуд. Големи мъже с големи планове за обсъждане.
Как веднъж не му хрумна, че може би на нея също й се иска да язди, да усеща свежия бриз в лицето си, да се изправя с усмивка пред необятната равнина, да лови с ласо добитъка, да определя маршрута на колоната и да говори на сбирките, докато той се влачи отзад със скърцащия фургон. Не може ли той да сменя насраните пелени на бебето, а после да крещи поред на трите по-големи деца да престанат да крещят? Знае ли той какво е през час да ти дъвчат зърната на гърдите до разраняване? Същевременно да гледаш вечерята да е готова навреме, а после да си готова да изпълняваш съпружеските задължения, без значение дали си смазана от работа и съсипана от умора?
Глупав въпрос. Естествено, че не знае. А когато тя се замисляше за това, а то ставаше често, все нещо спираше думите на върха на езика й, все едно и тя като него пелтечеше, просто не успяваше да ги изговори, за това просто свиваше рамене и мълчеше сърдито.
- Можеш ли да повярваш на очите си? - промърмори лейди Ингълс-
тад.
Шай Саут беше скочила от коня само на десетина крачки от колоната. Клекнала във високата трева, захапала юздите със зъби и пикаеше. Панталонът й надиплен около глезените и половината й задник лъснал на показ.
- Невероятно - промърмори някой отстрани.
Тя вдигна панталон, махна им дружески за поздрав, закопча колана, изплю юздите в шепата си и се метна отново на седлото. И всичкото това стана за нула време. Гледай ти, когато на нея й се иска и където й се прииска. Лулайн извърна глава и огледа замислено кръга от жени, застанали с гръб към една от курвите, чийто ред за кофата тъкмо беше дошъл.
- Има ли причина и ние да не можем така? - попита тя.
Лейди Ингълстад я изгледа укорително изпод свъсените си вежди:
- Естествено, че има! - Те проследиха с поглед Шай Саут, която отиваше към челото на колоната и викаше на Суийт нещо за сближаване на фургоните. - Но да си призная, в момента ми убягва.
Откъм колоната долетя остър писък. Звучеше точно като най-голя-мата й дъщеря и сърцето на Лулайн подскочи. Ужасена, тя залитна пани-чески напред, но тогава видя, че децата просто се боричкаха на капрата на фургона и се заливаха от смях.
- Не се тревожи - каза й лейди Ингълстад и потупа опакото на ръката й, докато тя пристъпяше обратно в кръга. - Всичко е наред.
- Просто толкова много опасности дебнат тук. - Лулайн пое дълбоко дъх в опит да укроти препускащото си сърце. - Толкова много неща може да се объркат. - Едни дни мразеше семейството си, в други обичта й към тях я пронизваше като болка. Неразгадаема загадка.
- Твой ред е - каза лейди Ингълстад.
- Така. - Кръгът се затвори и Лулайн надипли нагоре полите си. Проклятие, толкова главоболия за едното просто пикаене, как е възможно?
Знаменитият Йосиф Лестек изпъшка, напъна се и най-накрая успя да изцърка няколко капки в тенекиената кутия.
-Да... о, да...
Но тогава фургонът подскочи, тенджери и тигани се раздрънчаха, сандъците изтрополиха, той трябваше да пусне оная си работа, за да се вкопчи в парапета, и благодатното ручейче секна на мига.
- Защо човекът е прокълнат с участ, грозна като старостта - промърмори той, цитирайки „Гибелта на просяка“. О, гробната тишина, която наставаше в театралния салон, когато мълвеше същите тези думи навре-мето, в разцвета на силите си! И, о, аплодисментите на публиката после! Бурни овации. А сега? Насред дивата пустош, докато трупата му обикаля провинцията на Мидърланд и си няма и представа даже за това какво е дива пустош. Той се загледа през прозореца в необятната трева. В полезрението му нахлу гледката на огромни руини. Някакъв забравен фрагмент от Старата империя, изоставен преди безброй години. Паднали колони и обрасли с туфи трева стени. Имаше много такива в тази част на Далечна страна. Безинтересни останки с избледняла слава и неразказани истории. Реликви от отдавна отминали времена. Също като него.