С носталгия си спомни времената, когато пълнеше цяла кофа на едно пикаене. Пръскаше като фонтан, нищо и никаква работа, а после се втурваше обратно на сцената, където, окъпан в топлата светлина и сладкия аромат на газените фенери, изтръгваше въздишки на възхита от публиката и се обливаше в бурни аплодисменти. Онези двама невзрачни тролове, драматургът и управителят на театъра, го молеха да остане още един сезон, на колене като просяци умоляваха, умилкваха му се за отговор, а той, зает да пудри лицето си, не ги удостояваше дори с поглед. Бе поканен в Агрионт, където да излезе на сцена в двореца, да играе пред самия крал - Негово Кралско Величество - и пред целия Висш съвет! Игра Първия магус пред самия Пръв магус - колко актьори можеха да се похвалят с такова постижение? Пътят му бе застлан с жалки критици, съкрушени конкуренти и боготворящи го почитатели. Вървя по него, горд и наперен, без да ги забелязва под краката си. Провалът не беше нещо, за което Йосиф Лестек да се тревожи.
Но тогава коленете го предадоха. После червата го изоставиха. Последва ги пикочният мехур, а накрая и публиката. Драматургът се подхил-ква мазно, предлагайки по-млад актьор за главната роля - за него поддържаща, доста значима естествено, ама разбира се, само докато си възвърне силите. След това дойдоха залитането по сцената, запъването на репликите и потенето под ослепително ярките вонящи газени фенери. После и управителят на театъра се подхилква мазно. Време било да се разделят. Какво успешно сътрудничество било това, колко години вече, какви отзиви, каква публика, но сега било време всеки да тръгва по нов път, към други успехи, да следва нови мечти...
О, предателство, отвратителният ти образ излезе наяве.
Фургонът отново се лашна и жалкото съдържание на тенекиената кутия, плод на едночасовите му усилия, се плисна по ръката му, но той дори не забеляза това. Потърка потната си брадичка. Трябваше да се обръсне. Трябваше да се поддържат някакви стандарти все пак. В края на краищата беше тръгнал да носи култура в тези пусти земи, нали така? Взе писмото на Камлинг и го зачете отново, изричайки безгласно всяка дума. Имаше доста превзет, направо жалък стил на изразяване този Камлинг, но пък беше така очарователно настоятелен в хвалбите си по негов адрес. В обещанията си за подобаващо отношение и плановете си за епохално по размери представление в древния имперски амфитеатър в Крийз. Невиждан досега спектакъл, пишеше. Културна екстраваганца!
Има още живот в Йосиф Лестек, не е до тук. Не и той! Голямото завръщане понякога се крие на най-неочаквани места. А и мина доста време от последната случка с халюцинациите. Определено се оправяше! Лестек остави писмото, грабна решително оная си работа и се загледа през прозореца в преминаващата отпред руина.
-Най-добрата ми роля е все още пред мен. - Той изпъшка през стиснати зъби и добави още няколко капки в тенекиената кутия.
- Чудя се какво е? - каза Салит, зареяла замечтан поглед в шарения фургон с изписан с лилави букви надпис „Знаменитият Йосиф Лестек“.
Тя не можеше да го прочете, естествено, но Лулайн Бъкхорм й каза, че това пишело на него.
- Кое какво е? - попита Голди, подръпвайки юздите.
- Да си актьор? Да си там на сцената, пред публика и така нататък. - Беше гледала представление веднъж. Майка й и баща й я бяха завели. Преди да умрат. Естествено, че преди това. Не такова с големи актьори от града, но все пак. Спомни си, че ръкопляска, докато не я заболяха ръцете.
Голди прибра една къдрица под опърпаната шапка:
- Ти не играеш ли роля с всеки клиент?
- Не е същото, нали?
- По-малка публика, но иначе не виждам разлика. - От вътрешността на фургона се чу пъшкане. Наджис „работеше“ с един от престарелите братовчеди на Джентили. - Харесва му явно, може да падне бакшиш. -Или ако не друго, поне щеше да свърши по-бързо. Това също не беше за пренебрегване.