- Не ме бива много в преструвките - промърмори Салит. Или поне в преструването, че ми харесва, каза си наум. Вместо това беше започнала да се преструва, че въобще не е там.
- Работата не е винаги само в чукането. Невинаги. Не само в чукането. - Голди не беше вчерашна. Беше ужасно практична. На Салит й се искаше и тя да е практична. Може би един ден щеше да е. - Просто се отнасяй с тях като с хора. Не иска ли всеки това?
- Предполагам. - На Салит й се искаше с нея да се отнасят, все едно беше някой, а не нещо. Хората я поглеждаха и виждаха само курва. Замисли се дали някой в задругата знаеше името й. Дали за тях беше нещо повече от животно. Със сигурност не мислеха, че струва повече. Какво щяха да кажат за това родителите й, малкото им момиченце - курва? Но те бяха загубили правото си на глас, когато умряха. В последно време й се струваше, че тя самата беше загубила право на глас. Но предполагаше, че може да е и по-зле.
- Просто живот. Така гледай на нещата. Млада си, миличка. Имаш още много време да работиш. - Покрай колоната подтичваше разгонена кучка, а след нея припкаха обнадеждени една дузина кучета с всякакви форми и размери. - Така стават нещата на този свят - отбеляза Голди при вида им. - С достатъчно работа можеш да забогатееш. Или поне да изкараш достатъчно, че да се оттеглиш от занаята. Това е мечтата.
- Това ли е? - Според Салит не беше кой знае каква мечта просто да си доволен, че не е най-лошото.
- Няма много работа в момента, вярно, но като стигнем в Крийз, парите ще потекат. Ланклан си знае работата, ти за това не бери грижа.
Всеки искаше да стигне в Крийз. Сутрин ставаха и започваха да говорят за маршрута, молеха Суийт да им каже колко бяха изминали вече и колко остава до Крийз, брояха дните като затворническа присъда. Но Са-лит се страхуваше от това място. Понякога Ланклан говореше с блеснали от възбуда очи за това колко много самотни мъже имало там, как щели да имат по петдесет клиенти дневно, все едно това беше нещо, което да чакаш с нетърпение. За Салит беше равносилно на ад. Тя понякога не харесваше Ланклан, но Голди казваше, че за сводник бил направо свестен.
Пъшкането на Наджис премина в пищене - вече не можеше да се преструваш, че не го чуваш.
- Колко още остава - попита Салит в опит да го заглуши.
Голди отправи намръщен поглед към хоризонта:
- Още много земя за вървене и реки за прекосяване.
- Това каза преди няколко седмици.
- Тогава беше вярно, вярно е и сега. Не се безпокой, миличка. Даб Суийт ще ни отведе до там.
Салит се надяваше, че няма. Надяваше се, че възрастният скаут ги води в кръг, обратно в Келн, където майка й и баща й ще я посрещнат ус-михнати на прага на старата къща. Само това искаше. Но те бяха умрели от треската, пък и тук, в огромната празнина, нямаше място за мечти. Тя пое дълбоко дъх, разтърка нос и се помъчи да не заплаче. Нямаше да е честно спрямо останалите. Когато те плачеха, на нея не й ставаше по-леко, нали така?
- Добрият стар Даб Суийт. - Голди плесна юздите и цъкна с език на воловете. - Никога не се е губил през живота си, както чувам, винаги на вярното място.
- На вярното място, значи - каза Плачеща скала.
Суийт отмести поглед от приближаващия ездач и я погледна. Като никога беше свалила старото имперско знаме от главата си и дългата й коса, побеляла, но с тук-там останало русо кичурче, се вееше свободно. Клатеше небрежно крак, седнала на останките от една срутена стена, със залязващото слънце зад гърба си и той примижа с очи към лъчите му:
- Кога съм бил на невярното място?
- Когато не съм наоколо да ти покажа посоката?
Той се усмихна унило. По време на това пътуване му се беше наложило само на няколко пъти да се изнизва тихомълком по тъмно, за да провери по звездите правилната посока с помощта на старата астролабия. Беше я спечелил на карти от един оттеглил се от плаване морски капитан и с годините се беше доказала нееднократно. В равнината понякога беше същото, като да си в открито море. Само небе, хоризонт и вечно мрънкащият товар, който влачиш със себе си. А оправдаването на славата на такава легендарна личност като него изискваше някой и друг номер.
Онази червена мечка? Уби я копие, не двете му голи ръце. Освен това беше стара, мудна и не чак толкова голяма. Но си беше мечка и той я беше убил, така си беше. Защо не можеше хората да са доволни просто от толкова? Даб Суийт убил мечка, толкоз! Но не, с всяко следващо разказване на историята трябваше да я разкрасяват все повече - с голи ръце, докато спасявал жена, после мечките станали три. И така нататък, докато накрая, на фона на такава история, той нямаше как да не е просто едно голямо разочарование. Скръсти ръце на гърдите си, облегна се на пречупената колона и със свит на топка стомах се загледа в галопиращия ездач. Нямаше седло, както яздеха духовете.