Тя продължи да си седи невъзмутимо на стената, с развяна от вятъра коса и да клати небрежно крак. С нищо не показа, че го чу. Суийт не сдържа усмивката си.
- Ти на мен ли се смееш, дребно старче? - изсъска Локуей.
- Смея се, а ти си тук - отвърна Суийт. - Вади си шибаните заключения. А сега да те няма. И предай на Санджийд каквото ги казах.
Гледа дълго след отдалечаващия се дух, докато не се смали до черна точица на фона на залязващото слънце, като през цялото време си мислеше за това как тази случка най-вероятно нямаше се превърне в поредната легенда за Даб Суийт. Топката в стомаха му стана още по-тежка. Но какво можеше да направи? Не можеше вечно да води задруги през равнината, нали така?
- Просто нещо, с което да се оттегля... - промърмори Суийт. - Скромна мечта, не искам много, нали?
Погледна отново към Плачеща скала, която се бе заела да сплита отново косата си в протритото омачкано имперско знаме. Повечето хора не биха го забелязали, но той, прекарал толкова години с нея, видя разочарование в погледа й. А дали това не беше собственото му разочарование, отразено в очите й като в гладка водна повърхност?
- Да говорят каквото си щат - сопна се той. - Никога не съм претендирал за шибан герой.
Тя просто кимна, сякаш това си беше съвсем в реда на нещата.
Народът беше разположил лагера си сред руините. Високата шатра на Санджийд беше опъната в сгъвката на лакътя на откъсналата се от огромна статуя ръка. Никой не знаеше кой е човекът от статуята. Сигурно някой древен бог, умрял и изпаднал в забрава. Също като Народа, който скоро щеше да се присъедини към него според Локуей.
В лагера беше тихо и шатрите не бяха много - младите ловуваха надалеч. По дървените скари на тънки ленти се сушеше оскъдно количество месо. Становете на тъкачите на одеяла тракаха и накъсваха времето на тягостни моменти. До тук бяха докарани те, които някога владееха тези равнини. Да тъкат за жалко подаяние и да крадат пари, с които да купуват от мъчителите си неща, които им се полагаха по право.
Черната чума дойде през зимата и отнесе половината деца - стенещи, плувнали в пот. Изгориха шатрите им, изрисуваха свещените кръгове в земята и казаха верните думи, но нищо не помогна. Светът се променяше и старите ритуали вече нямаха сила. Децата продължиха да мрат, жените да копаят, а мъжете да оплакват и да ридаят - Локуей най-горчи-во от всички.
Санджийд тогава сложи ръце на раменете му и каза: „Не се страхувам за себе си. Аз си изживях годините. Страхувам се за теб и останалите млади, които вървите след мен и които ще видите края на дните“. Локуей също се страхуваше. Понякога имаше чувството, че животът му е само страх. Що за път е това за един воин?
Остави коня си и тръгна през лагера. Изнесоха Санджийд. Носеха го две от по-силните му дъщери, а той висеше преметнал ръце през раменете им. Духът му си отиваше частица по частица. С всеки следващ ден от него оставаше по-малко и сега могъщата осанка, пред която някога беше тръпнал светът, се бе смалила до празна черупка.
- Какво каза Суийт? - прошепна той.
- Че идва задруга и ще плати. Нямам му доверие.
- Той е приятел на народа. - От провисналите устни на Санджийд потече лига и една от дъщерите му я изтри. - Ние ще го чакаме - успя да добави, преди да се унесе отново в сън.
- Ще го чакаме - съгласи се Локуей, но се боеше от онова, което можеше да стане.
Боеше се за сина си, който само преди три нощи се беше засмял за пръв път и така беше станал един от народа. Това трябваше да е радостен момент, но Локуей изпитваше само страх за него. Що за свят, в който да се родиш? В неговата младост стадата на Народа бяха силни и мно-гобройни, но сега бяха откраднати от чужденците. Добрата паша биваше отъпквана и накъсвана от пътеките на преминаващи задруги, стадата бяха избивани до крак, а народът - пръснат из равнината, взет за посмешище и посрамен. Допреди бъдещето не се различаваше от миналото. Сега миналото беше станало по-добро място, а бъдещето обещаваше само страх и смърт.
Но народът нямаше да се даде без бой. Затова, когато изгряха звездите, Локуей седна с жена си и сина си и замечта за по-добри дни, за които знаеше, че няма да дойдат.
Божият гняв
- Не ми харесва този облак! - извика Лийф и махна от лицето си няколко кичури коса, но вятърът моментално ги грабна и ги плесна обратно там.
- Ако адът има облаци - промърмори Темпъл, - ще да изглеждат точно като този.