Облакът представляваше сиво-черна планина на хоризонта - висока, докъдето му стигаше погледът, вряща колона, засенчила слънцето и придаваща войнствен вид на небето по краищата й. И всеки път, когато го поглеждаше, беше все по-близо. От цялата необятна Далечна страна, която да покрие в сянката си, как така право към него бе тръгнал? Очевидно притежаваше необясним магнетизъм по отношение на опасностите.
- Да палим огньовете и да се връщаме при фургоните! - извика на Лийф.
Все едно малко дъски и брезентово чергило бяха сигурно убежище срещу предстоящата да се изсипе на главите им бяс на небесата. Вятърът определено не беше на негова страна. Нито ръмежът, който започна. Ни-то пък дъждът, който го последва и който го блъсна сякаш от всички страни едновременно, пронизвайки протритите му дрехи с такава лекота, все едно въобще не съществуваха. Той се приведе още по-ниско над малката купчинка кравешки тор, която вече се размиваше в ръцете му и бързо се връщаше към първоначалната си, доста по-миризлива форма на съществуване, и като не спираше да ругае, продължи с опитите да я запали от тлеещата главня.
- Кофти работа е да палиш мокри лайна, а? - провикна се Лийф.
- Признавам, не е най-приятната работа, която някога съм вършил -отвърна Темпъл, но като се замисли, май всичко, което беше работил досега, включваше същото неприятно усещане на пълна безсмисленост.
Чу конски тропот, обърна се и видя Шай да скача от седлото, придържайки с една ръка шапката на главата си. Наложи се да дойде почти до него, за да надвика вятъра, и Темпъл моментално установи, че мислите му са другаде - върху ризата й. Беше залепнала по тялото й от дъжда, най-горното й копче беше разкопчано и разтворената й яка разкриваше малък триъгълник от загоряла от слънцето кожа и част от бледата кожа около него, лъснали от водата изпъкнали ключици и може би едва загатнати...
- Казах, къде е стадото? - изкрещя в лицето му Шай.
-Ъ... - Темпъл посочи с палец през рамо. - Сигурно на миля зад
нас!
- Бурята ги плаши. - Лийф беше присвил свирепо очи, заради вятъра най-вероятно, но може би заради Темпъл, беше му трудно да прецени.
- Бъкхорм се притесняваше да не се пръснат. Прати ни да запалим огньове около лагера. - Темпъл посочи полукръга от десетина огньове, които бяха успели да запалят преди дъжда. - Може да ги отклонят, в случай че се втурнат панически насам. - Добави, но като се замисли, едва тлеещият резултат от усилията му нямаше да успее да отклони и стадо агънца. Вятърът духаше силно, скубеше дима и го носеше из равнината. Брулеше високата трева и я караше да поляга на вълни и да се върти на спирали. - Къде е Суийт?
- Нямам представа. Ще трябва да се оправяме сами. - Тя го повлече за ръкава. - Няма да запалиш нищо повече в тоя дъжд! Да се връщаме при фургоните!
Тримата се запрепъваха през проливния дъжд, блъскани непрестанно от талазите на вятъра, и Шай трябваше да влачи подплашения си кон за оглавника. Равнината беше потънала в странен сумрак и те не видяха фургоните чак докато едва не се блъснаха в тях. Бяха в пълен безпорядък. Около тях хората водеха отчаяна битка - теглеха воловете, правеха опити да спънат паникьосани коне, да привържат непокорния добитък или просто се бореха с връхните си дрехи, които вятърът беше превърнал в плющящи врагове.
Ашджид стоеше насред всичко това - с трескаво облещени очи и вдигнати към изливащите се небеса кльощави ръце, - а малоумният му последовател беше коленичил в краката му. Приличаха на статуя на някой пророк мъченик.
- Никой не може да избяга от небесата! - пищеше Ашджид и сочеше нагоре. - Не можеш се скри от Бог! Бог вижда всичко!
Според Темпъл той беше от най-опасния тип свещеници - истински вярващ.
- Не си ли забелязал, че Бог много го бива във виждането - провикна се той, - но в помагането никакъв го няма?
- Имаме по-големи проблеми от един глупак и малоумния му последовател - скастри го Шай. - Трябва да доближим фургоните един до друг. Ако стадото се втурне през лагера, кой знае какво може да стане!
Дъждът вече се лееше на талази и Темпъл беше подгизнал така, все едно се беше къпал с дрехите. Първата от няколко седмици насам, като се замислеше. Видя Корлин, оголила зъби, със залепнала от дъжда коса. Бореше се с въжето в опит да привърже плющящия край на брезентовото чергило на фургон. Лам стоеше до нея, подпрял с рамо друг фургон, и буташе ли, буташе, все едно можеше да го помести. Всъщност фургонът едва помръдваше, но помръдваше. Двама от опърпаните сулджуки при-тичаха до него и тримата заедно успяха да го задвижат напред. Лулайн Бъкхорм качваше едно по едно децата си във фургона и Темпъл й се притече на помощ.