- Покайте се! - изкрещя пронизително Ашджид. - Това не е просто буря, това е Божият гняв!
Савиан го сграбчи за дрехата и го придърпа към себе си:
- Това е просто буря. Продължавай да дрънкаш и ще ти покажа аз Божия гняв! - Извика в лицето му той и го хвърли на земята.
- Трябва да... - Устните на Шай продължиха да се движат, но вятърът удави думите. Тя го дръпна и той се запрепъва след нея. Беше само на крачка-две от нея, но имаше чувството, че ги делят мили разстояние. Беше тъмно като нощ, водата се стичаше на ручеи по лицето му, трепереше от студ и страх и ръцете му висяха безпомощно. Озърна се и изведнъж загуби ориентация. Обзе го паника.
Накъде са фургоните? Къде е Шай?
Съзря наблизо един от огньовете - още тлееше сред облак искри в сумрака - и затича, залитайки, натам. Вятърът го пресрещна като затръшваща се врата, но той продължи да напира насреща му, залиташе като пиян, препъваше се, но продължи да напредва. Изведнъж един по-коварен порив дойде изневиделица от другата му страна, събори го на земята и го затъркаля по тревата. До ушите му долетя пронизителното пищене на Ашджид - този път призоваваше Бог да покоси неверниците.
Доста строго, каза си Темпъл. Не можеш да се насилиш да вярваш, нали така?
Запълзя на четири крака, не смееше да се изправи от страх, че вятърът ще го понесе и ще го отвее до някое далечно място, където костите му ще останат да се белеят върху непознала човешки крак земя. Проблесна светкавица и разсече тъмнината, разкривайки пред очите му страховита картина - откроени на тъмния фон, обкантени в бяло фургони, застинали около тях човешки фигури във всевъзможни пози и всичкото това над-рано от белите черти на дъждовните капки. Миг по-късно всичко отново потъна в тъмнина.
Последва гръмотевица. Грохотът й сякаш накара земята да потрепери и Темпъл усети коленете му да омекват. Но гръмотевиците постепенно заглъхват, а грохотът на тази ставаше все по-силен. Земята вече със сигурност се тресеше. В този момент осъзна, че това не беше гръмотевица. Бяха копита. Стотиците трамбоващи копита на стадото. Гигантска, подплашена от бурята, тежаща тонове плът се носеше към него - безпомощен, на четири крака в тревата. Проблесна нова светкавица и той ги видя. Тъмнината им придаваше чудовищен вид - едно огромно изчадие със стотици рога, вряща, препускаща през равнината маса.
- О, боже! - прошепна Темпъл. Колко сука и въртя, а ето как ледената хватка на смъртта отново е стиснала гърлото му. - О, боже!
- Ставай, шибан идиот такъв!
Някой го задърпа нагоре, а последвалата светкавица освети лицето на Шай - без шапка, със залепнала за главата коса и изкривени от напрежение устни, разкриващи решително стиснати зъби. Темпъл никога не бе изпитвал такава радост от извикана в лицето му обида. Тръгна след нея. Вятърът ги връхлетя и двамата с Шай се запрепъваха под напорите му. Пороят вече наподобяваше легендарния потоп, с който Бог наказал арогантността на жителите на древния Сипот. Грохотът на стадото и на гневното небе се сляха и заехтяха в общ ужасяващ тътен.
Две светкавици проблеснаха почти едновременно и осветиха зейналата задната част на фургон. Брезентовото чергило се мяташе яростно, а под него Темпъл видя протегната навън ръка и облещеното лице на Лийф. Момчето крещеше нещо, но вятърът го заглушаваше напълно.
Ръката сграбчи неговата и той бе изтеглен нагоре и във вътрешността на фургона. Следващата светкавица освети Лулайн Бъкхорм, няколко от децата й, две от курвите и един от братовчедите на Джентили, сгушени един до друг между чували и бъчви, подгизнали от вода, сякаш току-що бяха преплували река. Темпъл видя Лийф да издърпва и Шай във фургона, а от това, което чу, покрай колелата вече бушуваше същинска река. С общи усилия тримата успяха да се преборят с плющящото чергило на фургона.
Темпъл се дръпна назад в тъмнината и усети някой да прави същото до него. Може би Шай, може би Лийф или братовчедът на Джентили -беше му все едно.
- Мили боже - прошепна, - какво време си имате тук.
Никой не отговори. Не знаеха какво да отвърнат, бяха прекалено изтощени, за да го направят, или пък просто не го чуха от тропота на преминаващото стадо и барабаненето на пороя по брезента над главите им.
Следата, оставена от стадото, не беше никак трудна за проследяване - калната бразда от изровена земя се виеше между фургоните и постепенно се разширяваше от другата им страна, където животните бяха започнали да се разпръскват в различни посоки. Тук-там, лъснали под лъчите на утринното слънце, се виждаха все още мокри трупове на крави.