Тогава единият се обърна. Беше облечен в съшити едно за друго сигурно стотина парчета различни животински кожи, а в ръката му имаше окървавен нож. Отвори широко уста и изплези език. Нададе пронизите-лен вой, писклив и протяжен като вълк срещу луната, и хукна нагоре по склона право към тях.
Темпъл не можеше да помръдне на седлото. Стоя и зяпа с отворена уста препускащия насреща му дух, чак докато не стигна почти до него, толкова близо, че вече виждаше ясно облещените му очи насред намазаното с червена боя лице. Тогава тетивата на лъка на Шай бръмна току до ухото му, стрелата прелетя няколкото крачки до голите гърди на духа и той се закова на място, сякаш зашлевен през лицето.
Погледът на Темпъл се стрелна към втория дух. Носеше наметало от трева с преплетени в него кости. Беше се изправил, сваляше от гърба си лък и посягаше за стрела към привързания на бедрото си кожен кол-чан. Шай препусна надолу по склона, надавайки почти толкова нечовешки крясък, колкото духа преди малко, и извади късия си меч.
Духът успя да извади стрела, но вместо да я вдигне към лъка, се обърна рязко на една страна и седна на земята. Темпъл се обърна и видя Суийт да сваля арбалета.
- Не са сами! - извика той и без да откъсва поглед от дърветата по края на гората, смъкна надолу арбалета, опря го в ботуша си и опъна с една ръка тетивата, като едновременно с това с другата извърна коня.
Духът понечи да постави стрелата в лъка, но я изпусна, посегна за нова, но не можа да изпъне ръката си заради стърчащата от нея къса стрела от арбалета на Суийт. Погледна пропускащата към него Шай и изкрещя. В следващия миг тя го посече през лицето и той се претърколи в тревата.
Темпъл последва Шай надолу по склона и скочи от седлото. Лийф приритваше с крак, все едно се опитваше да стане. Шай клекна до него, той докосна ръката й и се опита да каже нещо, но от устата му бликна кръв. Навсякъде имаше много кръв. Течеше от устата и от носа му, от дупките с нащърбени краища, където до преди бяха ушите му, от порез-ните рани по ръцете му и от раната от стрела на гърдите му. Темпъл стоеше безпомощен над него, с треперещи ръце.
- Качи го на коня си! - кресна му Шай и той се сепна, окопити се и сграбчи момчето под мишниците. Плачеща скала се беше появила отнякъде и в момента млатеше улучения от Шай дух с късата си сопа. Докато влачеше Лийф към коня, ясно чу хрущенето на кости и глухото тупкане на сопата. Спъна се и падна, изправи се отново и продължи да влачи момчето.
- Остави го! - извика Суийт. - Свършено е с него, глупак да си - ще знаеш!
Темпъл не му обърна внимание. Сграбчи Лийф за ризата и колана и скърцащ със зъби от напрежение, започна да се бори да го преметне пред седлото. Тежеше много за такова кльощаво хлапе.
- Няма да го оставя - изсъска през зъби Темпъл. - Не го оставям... не... го. оставям.
Темпъл не виждаше нищо около себе си, светът се беше смалил и сега в него бяха само той, Лийф и конят, само изгарящите му от болка мускули, тежестта на момчето и хъркането и стоновете му. Чу заглъхващия тропот на коня на Суийт. И викове на непознат език, който дори не звучеше човешки. Тялото на Лийф се свлече, започна да се изплъзва от ръцете му и конят се дръпна. Шай се появи изневиделица до него - ръмжеше от усилие, от страх, от яд - и двамата заедно успяха да преметнат Лийф пред рога на седлото, а стрелата в гърба му щръкна пречупена, черна на фона на светлото небе.
Ръцете на Темпъл бяха покрити с кръв. Той спря и се вторачи в тях за момент.
- Тръгвай! - изкрещя Шай. - Тръгвай, шибан глупако!
Темпъл се метна на седлото, лепкавите му от кръвта пръсти се засуетиха с юздите и той зарита с пети с такава сила, че когато конят му - конят на Лам - подскочи и препусна напред, насмалко не падна от седлото. Секунда по-късно летеше. Вятърът брулеше лицето му, отнасяше дрезгавото му крещене и размазваше сълзите от очите му. Плоският хоризонт се тресеше и подскачаше пред очите му, тялото на Лийф се мяташе пред рога на седлото, Плачеща скала и Суийт бяха само две мърдащи прашинки в далечината. Шай беше точно отпред, обърна се да погледне през рамо и Темпъл видя ужаса в очите й. Не искаше да поглежда назад... Трябваше да погледне, не можа да устои.
Бяха по петите му. Адски изчадия - намазани с боя лица, наклепани с боя коне, накичени с кожи, пера, кости и зъби. На врата на един се подмяташе съсухрена и разкривена човешка ръка. Друг носеше нещо като корона от биволски рога, а трети беше привързал на гърдите си медена тепсия, в която лъщеше следобедното слънце. Където погледна - развени червени и жълти коси, размахвани оръжия с назъбени остриета, шипове и клюнове. Всичките крещяха надъхани за предстоящия му ужасяващ край и Темпъл усети кръвта си да се смразява.