- О, боже. о, боже. мамка му. боже.
Ругатните заваляха в такт със стъпката на коня му - коня на Лам. Покрай главата му профуча стрела и изчезна в тревата отпред. Шай му изкрещя нещо през рамо, но вятърът я заглуши. Темпъл се беше вкопчил в юздите, в ризата на Лийф. Дъхът му свистеше накъсан. Раменете и тилът му бяха настръхнали, сърбяха го в очакване на края. Знаеше, че съвсем скоро ще е мъртъв, не, по-лошо от мъртъв. В главата му останаха само мислите за това, че май трябваше да си остане зад стадото. Че трябваше да остане на онзи хълм над Ейвърсток. Че трябваше да излезе напред, когато гуркулите дойдоха за Кадия, вместо да се спотайва в притихналата безпомощна редица на срама заедно с останалите.
Изведнъж забеляза движение отпред и осъзна, че това беше задругата. Очертанията на фургони и добитък започнаха да се оформят на хоризонта. От колоната се отделиха ездачи и препуснаха да ги пресрещнат. Хвърли поглед през рамо и видя, че духовете бяха започнали да изостават. Чу подвикванията им. Един изстреля стрела, но тя падна далеч зад него и Темпъл проплака от облекчение. Опомни се едва пред колоната и успя да спре препускащия си кон - коня на Лам - в последния момент. Животното трепереше от умора почти колкото той от страх.
Сред фургоните цареше хаос. Паниката, обзела задругата, беше такава, все едно духовете бяха не шест, а шестстотин. Лулайн Бъкхорм крещеше за загубено дете, Джентили се беше оплел в ремъците на един ръждив стоманен нагръдник, по-стар и от него самия, няколко крави се бяха измъкнали от стадото и препускаха напред-назад, а насред всичко това Маджуд се беше изправил на капрата на фургона си и призоваваше за спокойствие, но въпреки че крещеше, никой не го чуваше.
- Какво стана? - изръмжа Лам, спокоен както винаги, но Темпъл успя само да поклати глава. Не можеше да обясни с думи. Насили се да разтвори изтръпналите си от стискане пръсти и да пусне ризата на Лийф, за да може Лам да го свали от коня и да го положи на земята.
- Къде е Корлин? - извика Шай. Темпъл се смъкна от седлото и ко-гато го направи, установи, че не усеща краката си, бяха изтръпнали, безчувствени, сякаш бяха от дърво. Лам разпори ризата на Лийф и Темпъл клекна до него и започна да бърше кръвта от гърдите му, но колкото и да бършеше, от раната бликаше нова. Цялото тяло на момчето лъщеше почервеняло от нея.
- Дай ми ножа - щракна с пръсти Темпъл и Лам сложи дръжката в ръката му. Вторачи се в стрелата. Сега какво, какво да направи, да я издърпа, да я изреже, да я изтика обратно от другата страна, какво? Опита се да си спомни какво му беше казвал Кадия за раните от стрели, нещо за това кое е най-добре, кое дава най-много шанс за оцеляване, но мислите му препускаха хаотично, а очите на Лийф се бяха кръстосали, устата му зееше, а косата му беше цялата сплъстена от кръв.
Шай дотича отнякъде.
- Лийф? Лийф?
Лам внимателно пусна момчето и тялото му се изпъна по гръб на земята. Темпъл заби ножа в тревата до себе си и се изправи. Мислите го връхлетяха една през друга - всичко, което знаеше за това момче. Че беше хлътнал по Шай, че тъкмо бяха започнали да се сприятеляват с него, че беше изгубил родителите си и сега се опитваше да открие брат си, който е отвлечен от бандити. Че го биваше с воловете, че беше трудолюбив... но нищо от това не беше от значение повече, защото за него всичко беше свършило и нищо нямаше да се върне обратно. Всичките му мечти и страхове свършваха тук, върху отъпканата трева, откъснати от света завинаги.
Гадна работа.
Савиан ревеше с пълно гърло, кашляше, сочеше насам-натам с арбалета си, опитваше се да подреди фургоните в кръг - импровизирано укрепление с барикади от натрупани бурета, сандъци и навити на макари въжета, с добитъка, прибран вътре, а жените и децата на най-сигурното място. Само дето Шай не се сещаше къде точно беше то. Хората се щураха панически, все едно възможността от нападение на духове въобще не беше обсъждана досега, и правеха точно това, което им беше казано да не правят. Дърпаха упорития добитък, суетяха се в търсене на прибрани оръжия, в опити да спасят вещите си, децата си или просто стояха като истукани, вкопчени един в друг, все едно вече бяха пронизани, а ушите им - отрязани.
Големият фургон на Йосиф Лестек беше заседнал и няколко от мъжете се опитваха да го избутат.