Суийт кимна почтително и каза няколко думи на езика на духовете, придружени от широки жестове с двете ръце. Санджийд отвърна бавно и пресипнало, разкашля се, но успя да добави още няколко думи.
- Просто разменяме любезности - обясни Суийт.
- Не виждам причина да любезничим - скастри го Шай. - Да приключваме и да се връщаме.
- Ние можем да говорим с вашите думи - каза един от духовете на общия език. Имаше странен акцент, звучеше така, сякаш устата му бе пълна с чакъл. Беше млад и седеше от едната страна до Санджийд, най-близо от останалите. Сигурно беше синът му. - Казвам се Локуей.
- Хубаво - покашля се Суийт. - Това, дето стана, е от шибано по-шибано, прав ли съм, Локуей? Нямаше нужда да умират хора. Виж каква стана. Трупове и от двете страни и защо, за да стигнем дотук, откъдето можеше да почнем, ако просто бяхте дошли с едното: „Как е?“.
- Всеки, който прекрачва границите ни и стъпва на наша земя, отговаря с живота си - отвърна Локуей.
Явно се взимаше много на сериозно, каза си Шай, малко пресилено от човек със свален от някой съюзнически кавалерист съдран панталон, с парче боброва кожа на чатала.
Суийт изсумтя подигравателно:
- Обикалям тези земи, отпреди ти да засмучеш циците на майка си, момче. И сега ти ще ми казваш къде мога да яздя и къде - не, така ли? -Той се изплю в огъня.
- На кого му дреме кой по коя земя язди? - викна Шай. - Пък и не е земя, дето нормален човек би искал.
Младият дух се навъси:
- Има остър език тази.
- Майната ти.
- Стига - изръмжа Савиан. - Ако ще се договаряме, да се договаряме и да си ходим.
Локуей погледна още веднъж смръщено Шай, наведе се към Санджийд и зашепна в ухото му. Така нареченият император на равнината го изслуша, замисли се за момент и изграчи нещо в отговор.
- Пет хиляди от сребърните ви марки - обяви Локуей, - двайсет животни от стадото, още толкова коне и си тръгвате с уши на главите. Това е думата на страховития Санджийд. - Старият дух вирна брадичка и изръмжа в подкрепа на думите му.
- Ще получите две хиляди - каза Шай.
- Три хиляди тогава, но и животните. - Уменията му да се пазари, бяха по-жалки и от облеклото му, каза си Шай.
- С моите хора се разбрахме за две хиляди. Колкото до животните, получавате дузината крави, дето бяхте достатъчно глупави да убиете със стрелите си, и това е всичко. Коне не.
- Тогава може би ще дойдем и ще си ги вземем сами - отвърна Ло-куей.
- Може да дойдете и да се пробвате.
Физиономията му се изкриви в гримаса и той понечи да каже нещо, но Санджийд докосна рамото му и без да откъсва поглед от Суийт, смотолеви нещо. Възрастният скаут кимна и младият дух стисна сърдито устни.
- Великият Санджийд приема предложението ви - каза накрая.
Суийт потри длани в крачолите на кръстосаните си крака и се усмихна:
- Добре тогава. Хубаво.
- Ъхъ. - Устните на Санджийд се разтеглиха в крива усмивка.
- Договорихме се - обяви Локуей. Той обаче не се усмихваше.
- Така да бъде - каза Шай. И на нея не й беше до смях, беше скапана от умора и искаше просто да легне и да спи.
Лам се надигна бавно от мястото си. Изправи се и с кървавочервеното небе и залеза зад гърба си, приличаше на огромна черна канара.
- Аз имам по-добро предложение.
Прескочи огъня с един скок и изпод подметките му хвръкнаха искри. В ръката му проблесна в оранжево стомана и Санджийд се изтъркаля настрани, стиснал с ръка гърлото си. Арбалетът на Савиан изтрака и духът с чайника на главата падна със стрела в устата. Един от духовете скочи на крака, но Лам заби ножа до дръжката в темето му и звукът беше същият като при цепенето на дърва.
Локуей скачаше на крака в момента, в който Шай се опитваше да направи същото, но Савиан се хвърли напред, сграбчи го за гърлото и двамата се изтърколиха на земята. Духът започна да се бори, да рита с крака, стискаше дръжката на късата си брадвичка, но беше прикован към земята с извърната към небето озъбена физиономия.
- Какво правиш? - извика Суийт, не че имаше някакво място за съмнения какво точно ставаше.
Лам държеше последния дух с едната ръка, а с другата го млатеше с юмрук в лицето, избивайки и последните оскъдни останки от зъби. Удряше така бързо, че Шай не можа да преброи колко пъти. Ръкавът на ризата му плющеше при всеки замах, юмрукът хрущеше в лицето на духа и така, докато тъмното очертание на главата му не изгуби напълно формата си. Накрая захвърли небрежно безжизненото му тяло в огъня и то зацвърча в пламъците.