Скоро след като слязоха от лодката, дойде човек и каза, че Папа Ринг имал нужда от всички, а Кантлис започна да ругае, за това обикновено не се искаше много, и отпрати седем от хората си. Така останаха само шестима с това копеле Черното, но така или иначе, вече никой не говореше за бягане. Всъщност никой не говореше за нищо. Сякаш всяка миля от пътя бе отскубвала частица от духа им, от мислите им и сега бяха просто парчета месо, изнемощели и низвергнати, на път към кланицата, която Кантлис бе отредил за тях.
Жената на име Бий също бе отпратена. Тя плака и пита Кантлис:
- Къде водиш децата?
А той се ухили злобно и отвърна:
- Майната ти, връщай се в Крийз и си гледай твоята работа.
Сега беше работа на Роу, онова момче, Евин и още няколко от по-го-лемите да се грижат за пришките по краката на малките и да ги успокояват, когато се изплашеха.
Вървяха нагоре, нагоре по хълмовете, по виещи се пътеки, изровени от някога текли реки. Лагеруваха край огромни скали, които приличаха на срутени каменни постройки, древни като самата планина. Дърветата ставаха все по-високи, като гигантски колони, които пронизваха небето. Най-ниските им клони бяха високо над главите им и скърцаха тихо в безшумната гора. Нямаше храсти, нито животни, насекоми дори нямаше.
- Къде ни водиш? - Роу сигурно за стотен път попита Кантлис, чи-ито хубави дрехи съвсем се бяха изпокъсали и приличаха на дрипи, и за стотен път той само вирна челюстта си с набола брада към сивите очертания на върховете и отвърна:
- Напред.
Минаха през малък град, целият построен от дърво, зле построен, и едно кльощаво куче ги залая, но хора нямаше, никакви, нито един. Черното гледа намръщен зеещите прозорци, въртеше език по дупката в зъбите си и каза:
- Къде са се дянали всички? - Каза го на северняшки, но Лам я беше научил достатъчно, че да го разбере. - Не ми харесва тая работа.
Кантлис изсумтя присмехулно:
- Не ти е работа да ти харесва.
Продължиха напред, нагоре и дърветата постепенно се смалиха до ниски пожълтели борове и ели, после до сухи хилави фиданки, докато накрая вече нямаше дървета. Студът също изчезна и стана неестествено топло. Полъхът на вятъра беше като горещ дъх по лицето, а после стана горещо, много горещо. Децата започнаха да изостават, да се влачат едва с почервенели, покрити с капчици пот лица. Склонът беше покрит със скали с избила по тях на жълти петна сяра, а земята - топла като човешка плът, сякаш жива. От зейнали като усти пукнатини в скалите съскаше пара, а във вдлъбнатините имаше локви със засъхнала по краищата им сол. Водата бълбукаше, вдигаше воняща пара и правеше пяна с шарени мазни петна. Кантлис ги предупреди да не я пият, защото била отровна.
- Това място не е наред - каза Пит.
- Просто място - каза му Роу, но видя страха в очите на останалите деца, в очите на хората на Кантлис и тя самата го почувства. Това място беше мъртво.
- Шай още ли върви след нас?
- Естествено. - Но Роу не мислеше, че това е възможно, не и толкова далеч. Толкова далеч, че сякаш бяха в друг свят. Вече почти не помнеше как изглежда Шай, нито Лам, нито фермата. Започваше да мисли, че всички те не съществуват, че са били просто сън, само сън.
Стана прекалено стръмно за конете, а после и за мулетата, за това не ги взеха и един от мъжете остана да ги пази. Заизкачваха стръмна клисура, чиито отвесни скали бяха целите покрити с дупки - прекалено четвъртити, че да ги е създала природата, - а в подножието им имаше много купчини натрошена скала. На Роу й приличаше на изоставена мина. Но кои са били тези древни миньори и какво са копали в тази пустош, нямаше представа.
След цял ден в задушливата воня, с парещи носове и гърла, те се натъкнаха на огромен, извисяващ се към небето и остър като игла каменен стълб. Стените му бяха изронени, на вдлъбнатинки и потъмнели от времето, но голи, без прашинка мъх, лишей или каквото и да е друго растение. Когато приближиха скупчени, пристъпящи предпазливо, Роу видя, че беше покрит с букви. Не можеше да ги прочете, но знаеше, че са предупреждение. По скалните стени отстрани, стигащи почти до небето, имаше още от четвъртитите дупки, много повече отпреди, а също високи скелета от старо дърво, дървени платформи, висящи въжета и кофи и пресни следи от копане в скалата.
Кантлис вдигна ръка:
- Спрете тук.
- Сега пък какво? - попита Черното с ръка на дръжката на меча.