- Сега ще чакаме.
- Колко дълго?
- Няма да е много, братко. - На скалата се беше облегнал небрежно мъж. Роу не знаеше как така не го беше забелязала на идване, защото определено не беше дребен. Беше много висок, слаб, а сивата му коса беше обръсната до кожа. Носеше роба от неизбелено платно. В сгъвката на лакътя на мускулестата му ръка имаше жезъл, почти колкото него висок, а в другата държеше малка сбръчкана ябълка. Вдигна я и отхапа от нея. -Привет - каза с пълна уста. Усмихна се на Кантлис, на Черното и на останалите и по дружелюбното му лице заиграха ситни бръчици. Усмивката му съвсем не беше намясто сред тази мрачна пустош. Усмихна се и на децата, на Роу най-вече, поне така й се стори. - Привет, деца.
- Искам си парите - каза Кантлис.
- Разбира се. - Мъжът продължи да се усмихва. - Защото имаш празнина в душата и вярваш, че златото ще я запълни.
- Защото имам дългове и ако не ги платя, съм мъртвец.
- Всички сме мъртъвци, братко, всеки, когато му дойде времето. Как ще извървим пътя до там обаче, само това е от значение. Но ти ще получиш справедливо заплащане. - Погледът му се премести върху децата. -Преброих едва двайсетина.
- Дълго пътуване - каза Черното, без да сваля ръка от дръжката на меча. - Загубите са неизбежни.
- Нищо не е неизбежно, братко. Каквото се случва, се случва заради избора, който правим.
- Не аз съм този, дето купува деца.
- Аз ги купувам. Не ги убивам. Това ли е, което запълва празнината в теб, нараняването на слабия?
- Никаква празнина няма в мене - отвърна Черното.
- Нима? - Възрастният мъж отхапа от ябълката и подхвърли огризката на Черното.
Севернякът посегна инстинктивно да я хване и изпъшка тежко. Възрастният мъж някак бе успял да прекоси разстоянието между двамата с два светкавични скока и сега стоеше пред него, опрял края на жезъла си в гърдите му.
Черното потрепери, изпусна огризката и понечи да изтегли меча си, но в ръката му не беше останала сила. Тогава Роу видя, че това не беше жезъл, а копие, чийто окървавен връх стърчеше от гърба на северняка. Възрастният мъж го положи внимателно на земята и притвори очите му.
- Грубо от моя страна, знам, но смея да твърдя, че без него светът ще е по-добър.
Роу погледна трупа на северняка с почернели от кръвта дрехи и изпита задоволство, не знаеше защо е така, но се радваше.
- Мътните го взели - промълви един от хората на Кантлис. Роу вдигна поглед и видя от мините да излизат тихомълком хора. Бяха много, от всякакви раси и на всякаква възраст, но облечени еднакво - със същите кафеникави роби като на възрастния мъж - и всичките с обръснати глави.
- Приятели - каза възрастният мъж, докато се изправяше.
- Направихме всичко по силите си. - Гласът на Кантлис беше изтънял и потреперваше.
- Натъжава ме, че това е всичко, на което сте способни.
- Искам си парите, само това.
- Натъжава ме, че парите са единственото, което може да иска човек.
- Имахме сделка.
- Това също ме натъжава, но е така, имахме сделка. Парите ти са там. - Мъжът посочи към дървена кутия на една от скалите, покрай която бяха минали на идване. - Желая ти много радост с тях.
Кантлис грабна кутията и Роу видя злато в нея. Той се усмихна широко и мръсното му лице грейна, огряно от блясъка на жълтия метал.
- Да вървим - каза Кантлис и заедно с хората си запристъпя заднеш-
ком.
Едно от по-малките деца започна да хленчи, защото така правят малките деца, когато нямат нищо друго, обикват и най-омразния човек. Роу сложи ръка на рамото му каза: „Шшш“, и се опита да бъде смела, да не показва страха си, когато възрастният мъж пристъпи и застана пред нея.
Пит стисна малките си юмручета:
- Да не си посмял да нараниш сестра ми!
Мъжът клекна и главата му застана на нивото на тази на Роу - отблизо беше огромен. Сложи нежно едната си огромна длан на рамото й, а другата - на рамото на Пит:
- Деца, казвам се Уердинур, трийсет и деветата Дясна ръка на Създателя. Аз никога няма да ви нараня, нито ще позволя на друг да го стори. Заклел съм се в това. Заклел съм се да пазя тази свещена земя и хората на нея, до последен дъх, до последна капка кръв и само смъртта ще ме спре да го направя.
Той извади една тънка верижка и я окачи на шията на Роу. И там, на края й, имаше парченце тъмносив матов метал с формата на водна капка.
- Какво е това? - попита Роу.
- Драконова люспа.
- Истинска?
- Да, истинска. Всички имаме по една. - Той бръкна в пазвата на робата си, извади своята и й я показа.
- Защо трябва да я нося?
Той й се усмихна и очите му се наляха със сълзи:
- Защото сега си моя дъщеря. - Разтвори ръце и я прегърна силно.