— Наоколо ще бъде пълно с цели, ако се наложи да стреляме по всички неразпознати обекти — отбеляза Полард. — Разузнаването казва, че поне половината от китайския подводен флот е със стари руски Ромео. Те са лесни. Но Кило и Хан ме тревожат. Според снимките Хан са на север, по-близо до района на Вашингтон, така че ние вероятно ще се срещнем с Кило, ако НОА реши да се пробва срещу нас. Дизел и електричество, прекрасна изработка, но вече остаряват — заяви Полард. — Ако островът остане между нас и тях, те ще трябва да ни атакуват от юг. Вашингтон ще приближи от север, освен ако те не решат да направят дълъг обход. Това ще ограничи пътищата им за подход.
— Няма ли да се опиташ да ни вкараш в Пролива? — попита Нагин. Опитът за шега не беше дори вял.
— Не, ако мога да го избегна — отговори Полард. — Не ми е по вкуса да се приближавам до толкова много бази на НОА. Предпочитам да не съм на мястото на онзи, който ще има ограничени възможности за достъп.
— Нимиц го направи през 1996 година — отбеляза Нагин.
— Тогава китайците не бяха готови да стрелят по американски самолетоносач. Сега може би са — сподели Полард с подчинения си. — И аз предпочитам да накарам НОА да дойдат при нас. През всичките тези години продадохме на тайванците достатъчно оръжия. Няма смисъл ние да бъдем първата им защитна линия.
Нагин взе шлема си и го задържа в двете си ръце, взирайки се в него. Беше се качвал в офиса на Полард и беше виждал шлема на адмирала зад бюрото. Прякорът Тайко бе изписан отпред, издраскан и избледнял. Нагин бе изпил много бири в безброй барове с Полард и беше чувал военните истории на стареца от Ирак и Босна. Адмиралът си беше спечелил чина по честния начин. Беше участвал в битки, беше летял със своя изтребител право над вражеската територия, беше стрелял яростно с оръдията си, а и него го бяха обстрелвали. Никога не беше губил самолет от вражески огън, макар да се беше връщал с не една дупка по корпуса си. Нагин го уважаваше, и то не само заради чина му. Адмиралът вече не летеше в бойни мисии, но старецът бе влизал неведнъж в дупката на дявола и можеше да каже на хората си в какъв цвят са боядисани стените вътре. Адмиралите се смятаха за твърде ценни, за да бъдат изгубени в битка, така че Полард трябваше да се примири и да си седи на самолетоносача, наблюдавайки как пилотите му излитат във вражеското небе. Такъв беше редът на военния живот и времето на Нагин да излезе от кабината и да гледа как другите летят идваше много скоро…
Пилотът повдигна рамене и се обърна към адмирала.
— Ако Тян иска да стигне толкова далеч, разполагаме с много време да се подготвим.
Полард се усмихна.
— Те също.
7
СЪБОТА
Ден седми
Пекин
Пайъниър дължеше свободата си на навика да осъзнава грешките си, преди да ги направи. Той контролираше мислите си с дисциплина, за която би му завидял и монах, и винаги кроеше два пъти, преди да среже. Макар да знаеше, че не е вярно, той предполагаше, че врагът никога не допуска непредизвикани грешки и че само повтаряйки същото, той може да оцелее. Беше се настроил да печели от патови ситуации, така че никога не му хрумваше, че лошият късмет може да преследва врага му по същия начин, по който преследваше него…
Беше дошъл в парка „Джингшан“, за да се поразведри от тежките мисли. Денят беше по-топъл от обикновено за пекинските зими и другите хора се бяха струпали в парка, за да се насладят на топлината.
Той откри група по-възрастни мъже, застанали до павилиона на Вечната пролет — който не оправдаваше името си през този сезон, — упражнявайки се в изкуството на водната калиграфия върху бетонните камъни на тротоара край градините. Всеки от тях държеше четка с бяла дръжка, достатъчно дълга, за да може върхът от конски косми да докосне земята. Те потапяха инструмента във вода, търкаляха края по земята, докато се изостри добре, и пишеха пиктограми върху каменния тротоар. Смяташе се, че тази практика стимулира ума, и Пайъниър откри, че е много успокояващо да ги наблюдава. Той не беше художник, но когато един от възрастните мъже му предложи да опита, взе четката, без да протестира, и се включи в изкуството им. Безименният му покровител му остави четката, тъй като студеният въздух най-накрая стигна до старите му кости и го принуди да се прибере у дома, за да се постопли.
Буквите на Пайъниър не бяха елегантни. Имаше нещо такова като небрежен китайски почерк, но същината не беше в изяществото. Мъжът остана там с часове, потапяйки се лесно в хобито, без да обръща внимание на тълпата туристи и местни, които той и другите мъже привличаха. Шоубизнесът не му беше в кръвта. Шпионажът го бе научил да избягва общественото внимание, но в момента се почувства много спокоен, тъй като не бе зает с оперативна дейност и нямаше нищо незаконно, което можеше да се види.