Някои от зрителите им ги наблюдаваха само минути, преди да продължат, а други оставаха за час и повече въпреки студа, за да се насладят на изящното изкуство. Буквите биха изчезнали бързо през всеки друг сезон. Едно по-топло слънце би изпарило водата почти веднага след написването им, но днес не беше така. Температурата падна с приближаването на вечерта и земята стана по-студена от въздуха. Мокрите пиктограми останаха, принуждавайки Пайъниър и другите да се преместят по-надолу по тротоара, за да намерят чисто място пред себе си, а тълпата ги последва. Накрая студът му дойде в повече и Пайъниър подаде четката си на един старец, а после тръгна на север към „Лотус лейн“. Това бе уличка по южния бряг на езерото Куанхай, осеяна с ресторанти и барове, и той реши да потърси нещо топло за пиене. Имаше много кафенета, а Пайъниър бе започнал да харесва западните напитки…
Замисляйки се за изминалите моменти, велосипедистът трябваше да направи впечатление на Пайъниър, тъй като сякаш не се вписваше в общата картина. Обикновено агентът беше доста наблюдателен и забелязваше подобни неща, но концентрацията му върху водната калиграфия бе пълна и той не видя мъжа, който мина три пъти покрай него в парка „Джингшан“.
Когато Пайъниър навлезе в пешеходната зона на „Лотус лейн“, непознатият го последва и се опита да слезе от велосипеда си, преди да е спрял напълно. Ала предното колело удари леден блок на пътя и велосипедът излетя изпод него, когато той пусна крак, за да се задържи. Обувката му се приземи върху същия мръсен лед и се плъзна настрани а мъжът се строполи тромаво като чувал, повличайки см себе си двама пешеходци наблизо. Кракът му се счупи на две места под тежестта му, а той извика от шок и остра болка. Първата засегната пешеходка изкрещя от изненада когато велосипедът удари сгъвките на коленете й и я запрати напред. Реакциите й бяха забавени от няколкото питиета, които бе обърнала по обед, и лицето й се заби в бетона, а носът й се счупи с хрущене, което дори Пайъниър успя да чуе. Втората жертва беше мъж. Той залитна когато жената го удари при падането си и го блъсна напред върху декоративния бетонен парапет отдясно. Хвана се, преди да се претърколи, но не успя да задържи нозете си върху леда и падна на земята. Охлузи се, но все пак извади по-голям късмет от другите двама…
Пайъниър се обърна, не достатъчно бързо, за да види инцидента, но съзря последствията. Жената лежеше ужасена по корем, а от счупения й нос бликаше кръв. Мъжът беше легнал до парапета с болезнен израз на лицето, но все пак се опитваше да се изправи на нозе. Велосипедистът стискаше крака си, който бе сгънат под неестествен ъгъл… На Пайъниър му прилоша от гледката. Без да мисли, той тръгна към ранения, за да му помогне. Човекът го видя да идва и стреснато се опита да се отдръпне. Извърна се настрани и Пайъниър видя как от палтото му изпада двупосочна радиостанция. Марката й беше „Моторола“, черна, малко по-голяма от онези, които туристите си носят за лична употреба. Беше вързана с кабел към прозрачна акустична слушалка с говорител, който явно се беше откъснал от ухото на велосипедиста, докато той летеше към земята. Човекът се опита да сграбчи радиостанцията и говорителя с треперещи пръсти, но не успя. Сетне направи грешката, която провали напълно прикритието му…
Пайъниър се наведе към него. Мъжът го видя да приближава и замръзна. Той беше младши офицер без особен опит и обзелата го паника надмогна няколкото месеца обучение, което бе получил. Инстинктите му подсказваха да избягва контакт с мишената и това беше правилната реакция, но не и сега, когато Пайъниър се беше взрял в него. Офицерът се дръпна — най-погрешният ход за ранен човек, нуждаещ се от спешна помощ. Осъзна грешката си и направи втора, поглеждайки директно към Пайъниър, да види дали е разгадал прикритието му, сякаш слушалката не беше достатъчна. Прозрачният пластмасов кабел би разкрил служителя от тайните служби във всяка страна.
Пайъниър се надвеси над лицето на пострадалия… Осени го внезапно просветление. Беше напълно сигурен, че никога не са се срещали. Той имаше добра памет, тренирана през годините, докато шпионираше… Ала погледът на ранения му изясни кой е той. По рефлекс Пайъниър задържа лицето си безизразно, за да не се издаде. Съзнанието му прехвърли възможните реакции и реши, че само една можеше да му даде надежда за оцеляване.