Той взе радиостанцията и слушалката и ги подаде на офицера.
Лицето на падналия показа колкото болка, толкова и изненада, когато ги пое от човека, който трябваше да следи. Не беше ходът, който очакваше. Може би мишената не беше разбрала, че той е от МДС? Беше ли възможно?
Пайъниър имаше достатъчно опит, за да е наясно със ситуацията, макар да не знаеше, че жената със счупения нос и мъжът до парапета също са от МДС, както и още шест души в непосредствена близост. Той помогна на велосипедиста да се изправи на здравия си крак и го заведе в един бар на метри от мястото, където поне можеше да се постопли, докато чакаше медицинска помощ. Взе от бармана кърпа с лед и се върна отвън, при жената, която вече беше седнала с помощта на колегите си от МДС. Палтото и беше нашарено с кървави петна и Пайъниър се боеше, че тя ще припадне, ако се погледне. Той внимателно наклони главата й назад и наложи леда на челото й, после й помогна да се изправи и също я заведе в бара до ранения велосипедист.
Линейката пристигна. Медиците шинираха крака на ранения и го изкараха от бара на носилка, а после помогнаха и на жената да стигне до линейката. Пайъниър ги проследи как си тръгват, сетне продължи по пътя си към кафенето. Крачеше унесено, продължавайки да играе ролята си, макар мозъкът му да крещеше, че това е напразно…
Те знаеха.
Как бяха разбрали? Кога и къде точно бе направил грешката, която им бе подсказала истината? Не можеше да се сети за отговора, но продължаваше да гадае… Сетне положи всички усилия да се успокои и да престане да се терзае. Нямаше смисъл да се измъчва. Други шпиони бяха изобличавани заради най-банални грешки, а неговата със сигурност беше такава, защото колкото и да напрягаше съзнанието си, не можеше да се сети кога я е направил… Най-вероятно никога нямаше да научи как са разбрали за него, освен ако те не искаха да му кажат по време на процеса. Ала той отхвърли и тази възможност, защото щяха да го осъдят при закрити врати, в негово отсъствие, докато стои заключен в килията си.
Времето му като шпионин беше свършило, но все още му оставаше да изпълни една мисия. А след това животът му се изплъзваше от контрол… Дали от ЦРУ щяха да се застъпят за него? Дори ако американците имаха волята да го изтеглят, шансовете за това намаляваха с всеки изминал миг. Както се беше случвало хиляди пъти досега, времето работеше против него. При положение че вземеха решение да го спасят, ЦРУ се нуждаеха от достатъчно дни, за да разположат агенти за действие, докато МДС можеха да го арестуват всеки момент… Ала защо не го бяха направили? Може би едва наскоро бяха научили, че е предател? Не знаеха размера на престъпленията му и все още разследваха мащаба на предателството му? Нямаше отговори на въпросите, които не спираше да си задава. Знаеше, че те скоро щяха да се превърнат в досаден рефрен, безмилостно повтарящ се в главата му, докато не се разкрещи.
А и отговорите нямаше да променят факта, че сега Пайъниър беше ходещ мъртвец. Оставаше му само една надежда. Всеки полеви агент, с когото бе работил, обещаваше да го измъкнат от Китай, ако се компрометира.
Беше дошло времето някой от тях да спази обещанието.
8
НЕДЕЛЯ
Ден осми
Пекин
Мичъл шофираше, което не бе малък подвиг за американец в Пекин. Писменият шофьорски изпит съдържаше сто въпроса, а английската версия беше почти неразбираема. Повечето от хората на Дън, които имаха книжки, се бяха явявали на изпита по няколко пъти, като често си споделяха въпросите и запаметяваха правилните и грешните отговори помежду си, за да подобрят резултатите си. Мичъл взе изпита на мандарин, забележително постижение само по себе си, и мина с отличен резултат, което си беше нещо нечувано за американец. Но все пак, съвсем разбираемо, предпочиташе да използва железниците. Трафикът в Пекин течеше по улиците като прилив във венециански канал, а повечето правила за маневриране бяха неписани. Шофьорите действаха по инстинкт и се движеха като пасаж риби, а завиването на една-единствена кола можеше да поведе цяла вълна зад себе си. На Мичъл му трябваха месеци, за да усети потока и ритъма на трафика тук, но си струваше усилието. Това стъжняваше живота на китайските офицери от службите за сигурност, които трябваше да водят наблюдението му.
Той зави по улица „Вангфуджинг Даджие“ и натисна газта. През няколко секунди очите му се стрелкаха напред-назад между пътя и огледалото за обратното виждане. Да следиш преследвачите си от кола, беше умение, трудно за усвояване, предимно защото изискваше шофьорът да отделя известно време, за да поглежда назад, а не напред по пътя. Но руснаците предложиха на Мичъл една безкрайна практика и бързо му създадоха навик.